— Познавам те мъничко — казах й.
— Да — призна ми Сид поне това. — Познаваш ме мъничко.
Част втора
Добрият чичко
Глава 19
Пат тръгна на училище. С униформата, която трябваше да носи — сиво пуловерче с шпиц яка, бяла ризка и жълта вратовръзка, би следвало да изглежда пораснал, малко мъжле. Къде ти!
С официалните дрешки изглеждаше още по-мъничък. Уж скоро щеше да навърши пет, а ми приличаше на бебе. Въпреки че облеклото му бе по като за зрял човек, отколкото моето.
Докато му помагах да се приготви за първия училищен ден, с изумление установих, че лицето му ми се струва много хубаво. Когато беше в пеленки, не знаех дали наистина е красив, или просто в мен се обажда родителският софтуер. Сега вече виждах истината.
Наистина беше момченце за чудо и приказ със светлосините очи, с дългата руса коса и ленивата свенлива усмивка, която грейваше върху невероятно гладкото му лице.
А сега трябваше да заведа прелестното си момченце в широкия свят. Най-малко до три и половина следобед. И на двама ни се струваше цял живот.
Сега Пат не се усмихваше. По време на закуската, той бе смълчан и блед, мъчеше се да не се разплаче, гребваше колкото да не е без никак от овесените ядки, а аз се скъсвах да му обяснявам за най-хубавото време в живота на човека.
Овесените ядки бяха прекъснати от Джина, която се обади по телефона. Знаех, че сигурно й е трудно да звъни точно сега — там, където се намираше тя, работният ден беше в разгара си, — знаех обаче и че не е хубаво да пропуска този голям ден за Пат. Загледах го как говори с майка си — явно беше притеснен с тая ризка и вратовръзка досущ бебе, което са принудили да се прави на мъж.
После стана време да тръгваме.
Вече наближавахме с автомобила училището, когато за миг ме обзе паника. Накъдето и да се обърнех, виждах деца, цели пълчища деца в съвсем същите дрешки като Пат, насочили се в същата посока като нас. Божичко, ще взема да го изгубя! Да го изгубя завинаги!
Спряхме доста далеч от входа на училището. Всичко наоколо беше задръстено с неправилно паркирани автомобили. От джипове, по-големи и от танкове „Панцер“, изскачаха мънички момиченца с кутии за закуска с лицето на Леонардо ди Каприо отгоре. От стари таратайки, пък излизаха по-големи момчета с чанти с емблемите на, „Арсенал“, „Манчестър Юнайтед“. Това еднометрово племе вдигаше невъобразима врява.
Хванах Пат за влажната ръчица и двамата се сляхме с навалицата. Видях доста мънички, смаяни първолаци, които обикаляха с притеснените си родители из училищния двор. Тъкмо минавахме през вратата на двора, за да се присъединим към тях, когато забелязах, че връзката на едната от новите черни кожени обувки на Пат се е развързала.
— Дай да я вържа, Пат — казах аз и приклекнах, осъзнал, че това е първият ден в живота му, когато той не е с маратонки.
Покрай нас префучаха две по-големи момчета, хванати за ръце. Ухилиха ни се. Пат им се усмихна плахо.
— Тоя не може да си върже дори връзките на обувките — подвикна единият малчуган.
— Не, не мога, но познавам часовника — отвърна Пат.
Двамата се запревиваха от смях, като се крепяха да не паднат, после ни подминаха като фурии, повтаряйки невярващо думите на сина ми.
— Нали познавам часовника? — попита Пат, решил, че ония са се усъмнили, после замига яростно, сякаш умуваше дали все пак да не ревне.
— Познаваш го отлично — потвърдих аз и още не можех да повярвам, че наистина ще пусна момченцето си сред цинизма и озлоблението на шантавия съвременен свят.
Влязохме в двора. Много от първолаците бяха дошли и с двамата си родители. Но аз не бях единственият самотен родител. Не бях дори единственият самотен баща.
Имаше още един, десетина години по-възрастен от мен, уморен мъж с вид на държавен чиновник, водеше малко момиченце със сериозно лице и с раничка с картинката на някакъв момчешки рок състав, за който изобщо не бях и чувал. Погледите ни се срещнаха за миг, после мъжът се извърна сякаш от страх да не прихване нещо от мен. Жена му сигурно беше на работа. Сигурно беше заета.
Милата директорка дойде и ни заведе в салона. Дръпна кратко прочувствено слово, после децата бяха разпределени по класните стаи.
Пат се падна при госпожица Уотърхаус, после едно от по-големите деца, на които очевидно можеше да се разчита и на които бе поверена ролята на екскурзовод, ни заведе заедно с още неколцина родители и първолаци в класната стая. Нашият водач бе момченце на около осем години. Пат го зяпна захласнато и възхитено.