В класната стая на госпожица Уотърхаус заварихме цял орляк петгодишни хлапета, които бяха насядали по турски на пода и чакаха търпеливо разказа на учителката, младичка жена, изпаднала в истерично добро настроение, сякаш е водеща на телевизионна игра.
— Добре дошли на всички! — поздрави госпожица Уотърхаус. — Идвате тъкмо навреме за първия учебен час. Кажете „довиждане“ на майките си. — Тя ме озари с усмивка. — И на бащите.
Беше време да се разделя с Пат. Макар че, докато още ходеше на детска градина, се беше случвало да се сбогуваме доста емоционално, сега се чувствах различно. Сега се чувствах така, сякаш не аз оставям Пат, а той — мен.
Тръгваше на училище и когато го завършеше, щеше да бъде мъж, а аз щях да съм започнал да остарявам. Бяха приключиш дългите дни, когато той бе гледал на видеото вкъщи „Междузвездни войни“, а животът се беше случвал някъде другаде. Навремето тези дни ми се бяха стрували кухи и потискащи, а вече ми липсваха. Моето бебче бе поело по широкия свят.
Госпожа Уотърхаус попита кой иска да поеме шефството над новите момиченца и момченца. Вдигна се гора от ръце и учителката избра отговорниците. Не щеш ли, до нас застана невероятно красиво сериозно момиченце.
— Аз съм Пеги — каза то на Пат. — Ще се грижа за теб. Хвана го за ръка и го заведе в класната стая.
Той дори не забеляза кога съм си тръгнал.
Още помня как съм спал на задната седалка в колата на баща ми. Отивахме някъде на почивка, прибирахме се от града — след като бяхме ходили на пантомима в „Палейдиъм“, каквато гледахме веднъж в годината, или при баба, на която гостувахме всяка седмица, — и аз наблюдавах жълтите лампи по улиците в Ист Енд или Есекс с размазаните им ореоли над сънуващата ми глава.
Опъвах се на задната седалка в колата на татко — „Не е нужно да спиш, просто затвори очи, да починат“, заръчваше мама — и не след дълго от клатушкането и шепота на нашите се унасях.
После, когато колата с включен двигател вече беше на алеята пред нас, се озовавах в ръцете на татко, който ме вдигаше от задната седалка, както бях омотан в карираното одеяло, което той винаги държеше в автомобила — за пътуванията до морето и при роднините, а също за посещенията в лондонския „Палейдиъм“.
Напоследък се будя от всичко. От някой пияница, който се прибира със залитане у дома, от затръшната врата на автомобил, от фалшива тревога на километри от нас: скачам като ужилен и после, загледан в тавана, будувам с часове. Но когато бях малък и спях отзад в колата на татко, и с топ не можеха да ме вдигнат. Почти не се отърсвах от сънищата, когато пристигахме у нас и ме качваха по стълбите до леглото, обгърнат от карираното одеяло и ръцете на баща ми.
Искаше ми се и Пат да има такива спомени. Искаше ми се и Пат да се чувства толкова сигурно. Но Джина си беше отишла, старото ни фолксвагенче беше продадено, за да покривам разходите по къщата, и напоследък Пат се возеше до мен в „Ем Джи Еф“-а — правеше всичко възможно да не заспи дори когато се връщахме от нашите и ни предстоеше да пътуваме цял час по безлюдните шосета.
Искаше ми се и моят син да се вози по същия начин на кола, както аз навремето, като малък. Но нищо вече не беше същото.
Към края на дългата сутрин се обади Сид.
— Как мина? — попита тя.
Наистина беше загрижена. Хареса ми още повече.
— Беше притеснен — отвърнах аз. — Когато стана време да се сбогуваме, брадичката му пак затрепери. Имаше и някоя и друга сълза в очите. Но не в неговите, а в моите, разбира се. Пат се чувстваше прекрасно.
Тя се засмя и аз си представих как заведението, където работеше, грейва и става по-прелестно.
— Мога и да те разсмея — отбелязах аз.
— Да, но сега трябва да се връщам на работа — каза Сид. — Защото не можеш да ми плащаш сметките.
Така си беше. Не можех да плащам дори своите.
В края на първия учебен ден баща ми дойде да приберем заедно Пат.
— Изненада — рече, докато спираше тойотата точно пред входа.
Не уточни за кого е изненадата: за Пат или за мен.
В три и половина, когато децата се изсипаха на двора, видях, че няма никаква опасност да изгубя в навалицата сина си. Дори сред стотици малчугани, облечени горе-долу еднакво, пак откриваш от километър детето си.