— Погледни го само! — възкликна гордо татко.
Велосипедчето излезе в края на тармака, подскочи и нагази в тревата. Сега Пат се движеше по-бавно, но продължаваше да върти яростно педалите. Отпраши право към дърветата.
— Не се отдалечавай толкова! — изкрещях подире му.
Но той не ме чуваше. Изчезна в сянката на старите дъбове досущ качулато горско същество, поело към леговището си.
Ние с баща ми се спогледахме. Сега вече не се смеехме. Тръгнахме след Пат, като го викахме по име и се хлъзгахме по влажната трева.
Той изскочи иззад дърветата и ухилен до уши, подкара безгрижно към нас, качулката на якето му се вееше.
— Виж какво мога — оповести гордо, след което се изправи на педалите и спря.
— Браво на теб, Пат — похвалих го аз. — Но друг път не се отдалечавай толкова, чу ли? Карай така, че да те виждаме.
— Какво му има на дядо? — възкликна синът ми.
Баща ми се беше облегнал на едно дърво, беше се хванал за гърдите и се опитваше да си поеме въздух. Беше пребледнял като тебешир. В очите му се четеше нещо, което не бях виждал никога досега. Може би страх.
— Ще ми мине — простена той.
— Дядо! — извика Пат.
— Добре съм, добре съм, момчето ми — рече баща ми.
След дълга отчаяна минута все пак успя да си поеме дъх. Запъхтян, се усмихна — да разсее тревогата на сина и внука си.
— Просто остарявам — каза ни. — Вече не ставам за кросове в мъглата.
Помислих си, че е точно това: старостта, застигаща човек, чието тяло е понесло на младини твърде много, тяло, от което цял живот съм гледал как излизат парченцата шрапнел, нащърбени и черни. Всяко лято виждахме огромния като разлетяла се звезда белег отстрани на хълбока му. Рано или късно цялата тази болка и наказание щяха да го застигнат.
Но грешах. Застигаше го не миналото, а бъдещето.
— Не се притеснявайте за мен — каза баща ми. — Добре съм. — Хайде да си тръгваме.
Поехме през удължаващите се сенки на септемврийския следобед към колата: Пат караше пред нас колелото, а баща ми напяваше „С теб се чувствам тъй млад“, утешен и успокоен от своя личен Дийн Мартин, от своя Синатра.
Глава 20
Ако си затънал във връзка, която очакваш да е до живот, и през ум не ти минава, че някой ден ще се къпеш за трети път от сутринта и ще се готвиш за среща.
Например ще караш майка си да те изпере или волю-неволю, ще искаш пари от баща си — убеден си, че всички тия притеснителни бански обреди са останали далеч, далеч в миналото.
Дори и не мечтаеш, че пак ще дойде време, когато ще се вторачиш в личната си хигиена като петнайсетгодишен пубер с постоянна ерекция. Че отново ще стоиш пред огледалото и ще се мъчиш криво-ляво да си пооправиш косата. Че за кой ли път ще си миеш зъбите, въпреки че са съвсем чисти. И че ще правиш всичко това колкото да поседиш два часа в тъмното с представителка на противоположния пол, с която току-що си се запознал.
Тръпки да те побият! Любовните срещи са игри за младите. После се забравят. Може и да не ставаш вече за тях.
Когато се срещаш с човек, с когото току-що си се запознал, мислиш с друга част на мозъка си, отколкото когато излизаш с някого, за когото си женен. Използваш други мускули. Сигурно си е съвсем естествено, когато ги вкараш отново в употреба, те да са малко сковани.
Двама зрели души, които изпълняват всички тези свалячески ритуали на пуберите: опитват се да изглеждат добре, явяват се в уречения час, знаят кое е време да направят, кое трябва да почака малко и кое следва да чака винаги. Ако години наред си живял с някого, наистина си е трудничко да се върнеш към тези неща. Но със Сид не ми беше трудно.
Тя направи така, че да е лесно.
— Първият филм, който гледаш с някого, наистина е важен — рече тя. — Знам, че сме само приятели и така нататък, но филмът, който ще изберем тази вечер, наистина е важен.
Погледнах я, уж схващам какво ми обяснява.
— На първата среща мнозина се опитват да се презастраховат. Ходят на някой нашумял филм като за през лятото. Нали се сещаш, от ония, в които извънземни, приливна вълна или някаква голяма маймуна разрушават Ню Йорк. Смятат, че такъв филм няма как да им развали настроението. Но не е хубаво да избираш нашумял филм като за през лятото.
— Защо?
Сид поклати глава.
— Защото на такива филми се забавляват само тринайсетгодишните хлапетии от Айдахо. Втръснало ти е от тях. Не ти се гледа за пореден път как Емпайър Стейт Билдинг политва във въздуха.