— Здравей, Хари! Здравей, мой човек — поздрави той и се здрависа с мен толкова силно, че преди трийсетина години такова ръкостискане е щяло да означава нещо от рода на „Цялата власт на народа“ и вероятно е щяло да бъде знак за началото на революцията. — Как я караш? Малкият симпатяга тук ли е? Всички добре ли сте? Това да се чува, това да се чува.
Имаше време, когато ми се е искало татко да е като бащата на Джина. Време, когато си мечтаех баща ми да се е появявал на младини по лъскавите списания, да се е хилел един-два пъти в началото на седемдесетте по хит класациите на Би Би Си и да се е вълнувал поне малко от света отвъд розите в дъното на градината. Но сега, докато гледах спаружените топки на Глен, очертани от впития панталон, ми се стори, че това време е отминало много отдавна.
Зад Глен се бе спотаила най-малката му дъщеря. Отначало реших, че Сали е вкисната. Влезе вътре смръщена, избягваше да ме поглежда в очите и се вторачи много заинтригувано в килима, при което клечестата й кестенява коса — по-дълга, отколкото я помнех, — падна върху лицето й, сякаш тя искаше да се скрие от света и от всичко в него. Всъщност обаче се оказа, че изобщо не е вкисната. Просто беше на петнайсет години. Там беше проблемът.
Заведох ги в кухнята, потиснат от гледката на двама от Джинините роднини, изтърсили се като гръм от ясно небе — питах се как по-бързо да се отърва от тях. Но поомекнах, когато лицето на Сали грейна — наистина грейна — при вида на Пат, дошъл при нас заедно с Пеги. Може би в края на краищата и Сали беше човек като всички останали.
— Здравей, Пат! — засия момичето. — Как си?
— Добре — отвърна той, без да показва с нищо, че помни полусестрата на майка си.
Каква ли му се падаше Сали? Полулеля? Полубратовчедка? Напоследък имаме роднини, на които още не сме измислили дори имена.
— Направих ти запис — рече момичето и зарови из раницата, откъдето накрая извади касета без кутийка. — Нали обичаш музика?
Пат погледна тъпо касетата. Единствената музика, която си спомнях да е слушал, беше от „Междузвездни войни“.
— Нали обича музика? — попита Сали вече мен.
— Обожава я — отвърнах аз. — Какво ще кажеш, Пат?
— Благодаря — промълви синът ми. Взе касетата и изчезна заедно с Пеги.
— Помня, че докато бяхме у татко, си умираше за хип-хоп — поде момичето. — Записала съм му малко от класиката. Кулио. „Олд Дърти Бастард“. Тупак. „Доктор Дре“. Неща от тоя род. Неща, които ще хареса едно дете.
— Наистина много мило — вметнах аз.
Двамата отпиха мълком от чашите — билков чай за Глен, обикновена кока-кола за Сали, — и аз възнегодувах: напомняха ми, че на тоя свят съществува и Джина. Какво търсеха тук? Какво общо имаха с живота ми? Защо не ми се разкараха от главата?
После Пат или Пеги явно бяха сложили записа на Сали в стереоуредбата, защото най-неочаквано холът се огласи от гневен черен глас, който се опитваше да надвика убийствения бас.
— Прекрасно — рекох на Сали. — Пат ще я хареса много. Значи пак си на гости у баща си.
Тя поклати глава.
— Сега вече живея за постоянно при него — поясни момичето и хвърли изпод кривия бретон един белтък на баща си.
— Има си неприятности вкъщи — уточни Глен. — С бившата ми жена, де. И с новия й партньор.
— Дърти хипари — изсъска презрително Сали. — Дърти хипари, ще се побъркат, че и някой друг може да се забавлява.
— С тоя, новия, де, нещата съвсем загрубяха — продължи Глен. — Прави се на много строг.
— Нещастник — добави Сали.
— А как е гаджето? — попитах, защото се бях сетил за оня маймуно подобен тип, дето се хилеше на канапето.
— Стив ли? — попита Сали и на мен ми се стори, че в очите й проблясват сълзи. — Заряза ме. Свиня дебела. Заради Ясмин Макгинти. Тъпанар с тъпанар.
— Но завчера вечерта разговаряхме с Джина — отбеляза Глен. — Замъгленият му мозък най-сетне бе стигнал до онова, заради което ми се бяха изтърсили. — Обещахме, ако имаме път насам, да се отбием и да ви видим с Пат.
Сега вече разбрах какво търсят тук. Явно бяха дошли по настояване на Джина. Но се опитваха хората да помогнат, макар и по своя си тъпашки начин.