Без дори да се опитвам да се сравнявам с него, съзнавах, че никога няма да знача за Пеги толкова много, както той. И от това ме болеше най-силно. Дори и да я виждаше само когато му хрумне, той винаги щеше да бъде неин баща.
Точно от това тя бе неописуемо щастлива. Не от мотоциклета. Или от пицата. Или от тъпата плюшена играчка с размерите на хладилник. А от това, че Джим й е баща.
Знаех, че мога да живея с момиченцето, макар то да ми напомня, че майка му се е чукала с друг. Можех дори да го обикна. Можех да си съпернича с мотоциклета, с грамадната плюшена играчка и с по-красивото лице.
Но няма как да си съперничиш с кръвта.
Глава 28
— На кого приличам? — попита Пат, когато дърветата в парка бяха голи, той трябваше да носи през цялото време зимното яке и Джина я нямаше вече пети месец.
Понаведе главица, за да се погледне в страничното огледало: взря се в лицето си, сякаш го вижда за пръв път и то принадлежи на друг.
На кого приличаше ли? Всички повтаряха — и пред мен, и пред Пат, — че ми е одрал кожата. Но аз знаех, че не е точно така. Той беше много по-красиво момченце, отколкото съм бил аз. Дори и онова псе да не ми беше избило всички предни зъби, Пат пак щеше да е по-хубав от мен. Всъщност приличаше и на двамата. Приличаше и на мен, и на Джина.
— Очите ти са като на мама — отвърнах аз.
— Сини са.
— Точно така. Сини са. А моите са зелени. Но устата ти е като моята. Имаме много красива, голяма уста. Само за целувки, нали?
— Да — съгласи се Пат, но не ми се усмихна и продължи да се гледа в правоъгълното огледало.
— И косата… косата ти е руса. Като на мама.
— Мама беше с жълта коса.
— И досега си е с такава коса, миличкото ми — казах, свъсен заради миналото време. — И досега е руса. Разбра ли?
— Да, разбрах — рече синът ми, след което се загледа през прозореца. — Хайде да вървим.
И зъбите ти са като на майка ти: малко раздалечени, малко тъпи, с такива зъби всяка усмивка е дяволита, но чипото ти носле е като моето, макар че волевата красива брадичка също е на майка ти, както и кожата, светла кожа, която обича слънце, светла кожа, която хваща загар веднага щом спрат дъждовете.
Пат не приличаше на мен. Не приличаше и на Джина. Приличаше и на двамата.
И да искахме, не можехме да избягаме от майка му. Тя присъстваше в усмивката и в цвета на очите му. Бях обречен да живея с призрака на Джина. Пат също.
— Умът ми не го побира какво ще стане с тия деца — затюхка се баща ми. — С деца като Пат и Пеги. Не си и представям как ще им се отрази, че растат само с един родител.
Не го каза както едно време: гневно, презрително, с присмехулно недоумение докъде се е докарал светът. Не го каза с някогашната омраза към самотните родители и всички промени, които те олицетворяват. Каза го тихо, като поклати смаяно глава, сякаш не си представяше бъдещето.
— Ти си расъл с майка и баща — допълни той. — Поне имаш някакво понятие как горе-долу изглежда бракът. Как би трябвало да изглежда. А те нямат, нали така? Пат и Пеги, и всички останали като тях.
— Не. Нямат.
— Притеснявам се какво ще им причини всичко това. Щом всички са тръгнали да се развеждат, имат ли браковете им изобщо шанс да оцелеят? И децата им.
Беше три следобед, седяхме в сумрака на дървената пейка при външната врата на кухнята и гледахме как Пат ровичка в дъното на градината със светлинния си меч.
— Всичко сякаш… сякаш се руши — продължи татко. — Знаеш ли какво ми каза Пеги? Попита ме дали аз ще й бъда дядо. Не е виновно детето. Клетото то!
— Не, не е виновно — съгласих се аз. — Детето не е виновно никога. Но това, че растат с разведени родители, може би ще ги накара да внимават, когато се женят. И след като го сторят, ще се помъчат да съхранят брака си.
— Така ли мислиш? — рече обнадежден баща ми.
Хората от неговото поколение си бяха гледали децата, почти не бяха излизали вечер и се бяха смятали късметлии, ако са имали свой дом и им е било по джоба да отскачат за седмица-две с караваната на море във Фринтън.
Докато ние с моите връстници бяхме израсли с наше си щастийце на челно място в списъка за покупките.
Затова се чукахме, без да подбираме, оплесквахме всичко и колкото и да бе възмутително, редовно се издънвахме.