— Бре, бре, бре! — зацъка Сали и се подсмихна плахо иззад завесата на косата си, когато слязох от втория етаж. — Приличаш на някой бос. От ония, които се мотаят пред тежкарските клубове.
— Не, не — възрази Пат, след което насочи към мен показалец и размърда палец. — Приличаш на Джеймс Бонд. 007. Дето има разрешително да изпозастреля всички лоши.
Но докато стоях пред огледалото в антрето, и аз видях, че наистина съм се издокарал като тузарите в официално облекло.
И че все повече и повече заприличвам на баща си.
Сид беше облечена в зелена копринена рокля китайска кройка — с поло-яка, плътно прилепнала по тялото, най-красивата рокля, която бях виждал през живота си.
Не си беше направила косата, само я беше пригладила и я беше вързала отзад на конска опашка и на мен прическата ми хареса, защото разкриваше още повече лицето й.
Понякога осъзнаваме колко щастливи сме едва след като мигът е отлетял. Но се случва, ако извадим късмет, да усетим, че сме щастливи и когато това ни спохожда. Знаех, че щастието е точно това. Не щастието с просълзени очи, обърнати назад към миналото или напред към някакво въображаемо бъдеще, а тук и сега, в зелена рокля.
— Я чакай — казах на Сид, след като таксито ни остави пред хотела.
Хванах я за ръка и продължихме да стоим смълчани, а оживеното движение тътнеше по Парк Лейн и зад автомобилите проблясваше покритият със скреж Хайд Парк.
— Какво има? — учуди се Сид.
— Нищо — отвърнах. — Точно там е работата.
Знаех, че никога няма да забравя как е изглеждала тази вечер, знаех, че никога няма да я забравя в тази зелена китайска рокля. И исках не само да се насладя на мига, исках да го задържа, за да си го припомням после, след като вечерта отмине.
— Добре ли изглеждам? — усмихна се Сид.
— Добре.
После се сляхме с ухилената навалица в смокинги и официални рокли и влязохме в залата, за да присъстваме на церемонията по връчване на наградите.
— За най-добър дебют наградата получава…
Пищната водеща се зае да отваря с големи мъки плика.
— … Еймън Фиш!
Еймън се изправи, пийнал и ухилен — изглеждаше по-доволен, отколкото вероятно му се искаше, все пак всички камери го бяха зяпнали — и ме прегърна наистина признателно, после тръгна към сцената.
— Успяхме! — извика ми.
— А, не, ти успя — поправих го аз. — Върви да вземеш наградата.
Видях през рамо на една от другите маси Марти Ман и Шобан. Марти беше облечен в крещяща жилетка, каквито носят хора, решили, че да обличаш смокинг, е като да пушиш лула или да се разхождаш по топлинки. Шобан изглеждаше много стройна и неотразима в прозрачната си бяла дрешка.
Тя се усмихна. Той вдигна палци. По-късно, след като всички награди бяха връчени, двамата дойдоха на нашата маса.
Марти беше малко вкиснат и малко пиян — тази година за него нямаше награди, — въпреки това те с Шобан се държаха мило.
Запознах ги със Сид и Еймън. Дори и да помнеше, че Сид е същата жена, изсипала върху коленете му цяла чиния спагети, Марти не го издаде с нищо. Честити на Еймън наградата. Шобан пък направи комплимент на Сид за роклята.
Не каза: „А вие с какво се занимавате?“, беше прекалено умна и благоразумна, за да задава такива въпроси, та на Сид не й се наложи да отговаря: „А, в момента съм сервитьорка.“ И на двете не им се наложи да си умират от срам, обратното, веднага намериха общ език, както умеят само жените.
Заговориха как не знаеш какво да облечеш на такива вечери, а Марти ме прегърна съзаклятнически. Лицето му беше много по-подпухнало в сравнение с едно време. Той имаше оловния, смътно разочарован вид на човек, който години наред е мечтал да има свое токшоу и най-накрая го е получил колкото да установи, че не може да привлече някой що-годе стойностен гост, с когото си заслужава да говори.
— Искам да ти кажа нещо — рече ми Марти и приклекна до мен.
„Почва се — помислих си аз. — Сега пък ще ме моли да ида при него, че е видял колко добре се справя Еймън и ще седне да ме убеждава да се върна в неговото шоу.“
— Ще ми направиш ли една услуга? — попита Марти.
— Каква?
Той се наведе още по-близо.
— Ще ми станеш ли кум? — изшушука ми.