— В училище всичко е наред — продължих с разказа си. — И слава Богу, че нещата се промениха. Детската градина се бе превърнала в същински кошмар, но в училище Пат намери приятелче и всичко върви добре.
— Защо детската градина е била кошмар? — притесни се Джина.
— Пат се разстройваше, че го оставям сам. Но надживя този етап. Бях се уплашил, че ще го преодолее чак когато навърши осемнайсет години.
— Значи в училище се е сприятелил с някое от момченцата.
— С едно момиченце — уточних аз и ми се видя странно, че разговарям с нея за дъщерята на Сид — Пеги.
— Пеги — повтори Джина, сякаш да види как звучи.
— Баща й е англичанин — продължих аз. — А майка й — американка. От Хюстън.
— Още ли е толкова запален по „Междузвездни войни“? — усмихна се тя. Пеги явно не я вълнуваше. — Пак ли денонощно си говори за Люк Скайуокър и Хан Соло?
— Да — отвърнах аз. — Това не се е променило. Но Пат вече харесва и други неща.
— Други неща ли?
— Да, музика — засмях се аз. — Пада си по гангстерския рап. Нали се сещаш, дето все се перчат как щели да те гръмнат с патлака.
Лицето й помръкна.
— И таз добра! Обича да слуша такава музика!
— Да.
— И ти му разрешаваш?
— Да — потвърдих аз. — Разрешавам му. — Вкиснах се: Джина се държеше така, сякаш не съм помислил за това, сякаш съм оставил детето да гледа порнофилми и не знам още какво. — Поредният етап, през който минава. Така вероятно се чувства по-силен. Джина, Пат е много крехко, чувствително дете. Тази музика няма да му навреди. Трудно си го представям да се забърка в магистрална престрелка. Всяка вечер си ляга в девет.
Виждах, че не й се спори с мен.
— Какво друго?
— Позволява ми да му мия косата. Мие се сам в банята. Не се дърпа ляга си, когато му кажа. Сам си връзва обувките. Познава часовника. Научи се и да чете.
Колкото повече се замислях, толкова повече си давах сметка колко е порасъл Пат през последните няколко месеца. Джина се усмихна и върху лицето й се изписа странно съчетание между гордост и съжаление. Притесних се за нея. Беше изтървала всичко това.
— Както ми го описваш, вече е малко мъжле — отбеляза тя.
— Само да го видиш с вратовръзката!
— С вратовръзка ли ходи?
— На училище. Въвели са униформа, понеже някои от децата ходели облечени много скъпо и не било здравословно. Задължават ги да носят риза и вратовръзка.
— Сигурно го състарява много.
Обратното — от това, че го караха да се облича като банков чиновник, изглеждаше още по-малък и отпреди. Но не ми се обясняваше.
— Ами ти? — попитах аз. — Колко ще останеш в Лондон?
— О, тук съм за постоянно — отвърна Джина. — С Япония е приключено. И за мен, и за всички останали. Свърши времето, когато надутите европейци заминаваха на Изток, колкото да изживеят някое приключение и да получават шестцифрена заплата. Няма голямо търсене на преводачи, фирмите една след друга предават Богу дух. Махнах се, преди да са ме изритали — усмихна се Джина лъчезарно. — И ето ме тук при вас — добави тя. — И съвсем естествено, искам Пат.
Искала Пат ли? В смисъл че иска да го види? Да го заведе на зоологическа градина и да му купи плюшена играчка с размерите на хладилник? В какъв смисъл?
— Значи не смяташ да се установяваш в Япония?
— Ти, Хари, се оказа прав. Дори и балонът да не се беше спукал, нямаше да можем да живеем с Пат в апартаментче с размерите на нашия хол. Искам да го видя — повтори тя. — Час по-скоро.
— Ама разбира се — възкликнах аз. — Днес следобед ще го прибера от нашите. Можеш да го изчакаш вкъщи.
— А, не — отсече Джина. — Нека да не е вкъщи. Ако нямаш нищо против, ще го чакам в парка.
Наистина беше глупаво от моя страна да предлагам да идва вкъщи. Това, разбира се, вече не беше Джинината къща. Погледнах лъскавия новичък годежен пръстен, заменил обикновената тънка брачна халка, и си дадох сметка, че наистина съм пропуснал най-голямата промяна, настъпила от лятото насам в живота ни.
Сега Пат живееше с мен.
Чичо Джак беше у нашите.