Сид се пресегна, за да ме помилва по лицето, но аз се извърнах и се запитах къде ли съм чувал и преди всичко това. Продължихме да седим смълчани в подземния гараж, поел върху себе си цялата тежест на Китайския град.
— Пък аз си мислех, че не искаш Пеги да страда, ако види, че връзките ти траят ден до пладне — напомних аз.
— Предпочитам да види това, отколкото дълга връзка, която също се е провалила с гръм и трясък — отвърна Сид. — Пат и Пеги ще продължат да бъдат приятели. Тя ще продължи да те вижда. Но така ние с теб ще си спестим много мъки.
— Така ли? — възкликнах аз. — Говориш, все едно късаме.
— Не късаме — поправи ме Сид. — И ние можем да си останем приятели. Но на рождения ден на сина ти те наблюдавах през цялото време и си дадох сметка, че искаш друго, не нас с Пеги.
— Знам какво означава една жена да ти каже, че ще си останете приятели — рекох аз. — Означава: излез и затвори вратата след себе си. Нали?
— Не го взимай толкова надълбоко, Хари — прикани Сид. — Всеки Божи ден хората късат. Така де, това не е краят на света.
Лошото на рака е, че той винаги надхвърля и най-страшните ти очаквания. Има нещо порнографско в умението, с което обърква въображението ти. Каквито и ужасии да измисли, за да те измъчва и тормози, няма как да си сигурен, че утре не ще ти сервира нещо още по-чудовищно.
Баща ми беше напомпан с морфин, кожата му вече беше с мъртвешки цвят, дори с кислородната маска белите му дробове се напъваха и напрягаха да поемат окаяно количество въздух, което просто не беше достатъчно.
Понякога очите му се избистряха и мъглата изчезваше — мъгла, причинена от болката и от болкоуспокояващите, и тогава виждах в тези плувнали в сълзи очи съжаление и страх, и бях убеден, че ето, това е краят, със сигурност е краят.
— Обичам те — проронвах, стиснал между длани ръцете му, изричах тези думи, които никога дотогава не му бях казвал.
Казвах му ги, защото смятах, че е просто невъзможно състоянието му да се влоши още повече, то обаче се влошаваше и това му е страшното на рака — той е в състояние да надхвърли и най-черните мигове.
Така аз отивах и на следващия ден в пренаселената болнична стая, сядах до леглото, стисвах ръцете на баща си и — още по-разплакан и отпреди — му казвах отново, че го обичам.
Част трета
Знаете ли?
Глава 31
Еймън се вцепени.
Сигурно нямаше да забележите, ако гледахте от евтините места за зрители в студиото, и бездруго от камерите и екипа не се виждаше нищо. Сигурно нямаше да забележите и ако гледахте тази страна на чудесата — телевизията, някъде отвън, ако приемникът бе поредният глас, жужащ в хола, и шоуто не заемаше както при мен централно място в живота ви.
Аз обаче видях на един от мониторите горе в апаратната, че Еймън се е гипсирал, и си казах, че и това понякога се случва, независимо колко време си седял пред камера, дали шейсет години или шейсет секунди. В такива мигове аутокюто, сценарият и репетициите вече не значат нищо. В мигове, когато се гипсираш.
— Понеже идвам от Килкарни, направо съм стъписан от разводите тук — каза той и примига два пъти, а по лицето му се плисна паника. — Много съм стъписан, ще знаете…
Зяпна безпощадното черно око с червената лампичка отгоре — беше си забравил думите. Беше забравил най-смешното в репликата. Но не само това. Беше изгубил всякаква вяра досущ въжеиграч, който поглежда надолу и вижда много-много далеч, чак на земята размазаното си тяло. Някой от публиката в студиото се изкашля. Тишината сякаш се огласи от изопнатите нерви на Еймън.
— Хайде, хайде, можеш го — прошепнах му и той примига, пое си дъх и най-неочаквано отново се метна на въжето.
— Там, в Килкарни, ако някоя жена днес срещне мъж, се пита: „Дали искам децата ми да прекарват именно с него съботите и неделите?“
Публиката се засмя и Еймън се добра по живо, по здраво до другия край на въжето. Каза си следващата смешка, макар че трепереше от ужас и правеше всичко възможно да не поглежда надолу.
— Случва се — казах му аз, докато го водех към тихо кътче в зелената стая. — И то точно когато си решил, че си му хванал цаката и от сценична треска страдат само другите.
Еймън отпи от бирата.
— Не съм сигурен, че ставам за тази работа, Хари. Не съм сигурен, че е по силите ми да излизам пред камерата всяка седмица и да зная, че всеки момент мога отново да се вцепеня и мозъкът ми да даде засечка.