— Просто трябва да свикнеш с мисълта, че пак можеш да се гипсираш точно когато те гледат милиони хора.
— За нищо не ставам.
— Можеш го, можеш го.
— Да де, но лошото е, че не го мога. Ония в родния ми град може и да ме мислят за нахакан и самоуверен, но това са само преструвки. Изобщо не съм самоуверен, Хари. Всеки път преди шоуто повръщам в гримьорната. Сънувам кошмари, будя се в три часа през нощта, защото ми се е присънило, че всички ме гледат, а аз съм си изгубил гласа. Не мога. Много се притеснявам.
— Не се притесняваш — поправих го аз. — Възбуден си.
— А защо тогава преди шоуто ще си изповръщам червата?
— Защото си възбуден. Все пак ти предстои да се явиш пред цялата нация и да я забавляваш, не е шега работа това. Съвсем в реда на нещата си е да бъдеш възбуден. Кой няма да бъде?
— Ами кошмарите?
— Това не е притеснение, не са нерви. Това е възбуда. Научи мантрата на водещия и си я повтаряй отново и отново: „Не съм притеснен, възбуден съм…“
— Не съм притеснен — каза Еймън. — Възбуден съм.
— Ето така те искам.
Някой дойде при нас с хамбургер с кренвирш в едната ръка и с чаша бяло вино в другата и каза на Еймън, че това му било най-доброто шоу, което някога е правил.
— Не искаш ли да му пийнем като хората? — попита ме той.
— Съжалявам, господа — тросна се негърът от охраната с габарити на гардероб. — Официално облекло.
— Официално облекло ли? — изненадах се аз.
— Костюми. Вратовръзки.
Но другият мъж от охраната, и той с габаритите на гардероб, позна Еймън.
— Не се притеснявай, Крис — рече той на колегата си и вдигна въжето от червен плюш. — Как си, Еймън?
Наоколо — усмивка до усмивка. Ама заповядайте, заповядайте, де. Ние с прочутия ми другар хлътнахме в мрака на клуба и изведнъж си дадох сметка, че никога през живота си не съм се чувствал толкова трезв.
В бара, накъдето и да се обърнеш, имаше наполовина голи красавици, всъщност не, голи на три четвърти, че и на девет десети, които се гънеха, кълчеха и танцуваха току пред лицата на насядалите бизнесмени, чиито чела бяха покрити със ситни капчици пот, а шкембестите им тела вцепенени от копнеж и бира. Всички момичета бяха с чорапи, прихванати някъде по средата на бедрото с жартиери. В жартиерите пък бяха напъхани банкноти от десет и двайсет лири стерлинги.
— Не се възбуждай прекалено — предупреди Еймън. — Обладаването е в портфейла ти.
Слязохме долу, където ухилено чернокожо момиче в нещо като бяла балетна пачка поздрави Еймън по име. Заведе ни на маса отстрани на сцената, където още и още момичета само по високи токчета и нещо като люспици вместо бельо се гънеха нагоре-надолу край пилоните.
Те — както и оскъдно облечените им посестрими, които изтезаваха из заведението дребните шефове — танцуваха под съпровода на песен, изпълнявана от младичка американска певица, все не мога да й запомня името, оная, дето се хвали, че била хем пачавра, хем влюбена. Една от новите песни. Дадох си сметка, че повечето песни, които знам, са все стари.
Появи се бутилка шампанско. Казах на Еймън, че искам бира, той обаче обясни, че на тези маси сервирали само шампанско. Било задължително.
Отнейде изникна блондинка с изваяно като статуйка телце и нещо като вечерна рокля за еднократна употреба. Усмихна ми се, сякаш ме е търсила цял живот.
— Аз съм Венера. Един танц?
Защо пък не? Един танц сигурно щеше да ми дойде добре.
— Ама разбира се — викнах и се изправих, след което запристъпвах от крак на крак в онова спънато недоразумение, което в нашата държава пробутваме за танц.
Стана ми едно такова хубаво. Така де, като се замисли човек, парчето за пачаврата и влюбената не беше чак толкова лошо.
— Не — каза припряно Венера. Долових бирмингамски акцент. — Ти няма да танцуваш. Ти само ще седиш.
Тя посочи вторачените в пилона бизнесмени, които ги беше ударил хормонът и които, насядали по столовете, зяпаха момичетата — те се кланяха доземи, намигаха им между краката си и почти докосваха със съвършените зърна на гърдите си варикозните вени по пиянските им носове.
— Ще ти потанцувам аз, чу ли? А ти ще седиш и ще гледаш. Но без да ме докосваш. Едно парче върви по десет лири стерлинги. Най-малко.