Нямаше да се осмели да вдигне ръка срещу нея. За самия него щеше да е най-добре да не се осмелява. Трябваше да го настигне и да му го каже. Но заплашителният му глас още звънеше в ушите й. Може би ще му го каже друг път. Да, някой друг път, когато не е толкова… обезумяла.
9
— Розово? — възкликна Девлин, вторачил взор в завесите, които Мортимър току-що бе закачил на единствения прозорец в новата му спалня. — Това ли беше най-доброто, което можахте да намерите? Розово?
— Имате късмет, че въобще намерих готови завеси в селце като Тийдейл. И не разбирам защо се оплаквате. Тази стая и без това имаше нужда от освежаване.
Стаята имаше нужда от подпалване, по мнението на Девлин, но той не го каза гласно.
— Поправиха ли резето на вратата?
— Да. По-късно днес ще ви донесат и няколко рогозки.
— Нямаше ли никакви килими?
— В Тийдейл?
Девлин въздъхна. Чувстваше се ужасно подтиснат. Това ще ти бъде от огромна полза, беше го уверила Дъчи. Може дори да ти помогне да се научиш на малко скромност, каквато засега, за съжаление, ти липсва, скъпо момче. Но Дъчи не беше виждала конюшнята на ескуайъра, която не бе обитавана от човешко същество от дяволски много години. Дори Тими предпочиташе всяка вечер да се прибира в схлупената къща на майка си, вместо да спи в двете малки стаи, които някога бяха служили за подслон на конярите, но сега се използваха само за склад. Девлин още не можеше да повярва, че човек с положението на ескуайър Пенуърти има само един ратай в конюшнята и едва четири коня.
— Малко боя никак няма да се отрази зле на тези стени — отбеляза той. — Не розова.
— Но ще ви мирише ужасно — предупреди Мортимър.
— Спя в една шибана конюшня, дявол да го вземе — изруга Девлин.
Мортимър се изкиска.
— Прав сте. Една противна миризма повече или по-малко няма никакво значение.
Девлин не виждаше в това нищо забавно. По едно време дори бе решил да зареже всякаква предпазливост и да отиде в странноприемницата при Браун. Но го спря предупреждението на Дъчи да стои далеч от обществени места. Кога, по дяволите, щеше да се научи да казва „не“ на баба си?
— Ще ми трябват още ризи — каза той, като хвърли погнусен поглед към белия ръкав на ризата си, който вече беше изцапан. — Поне дузина.
— Нали ви предупредих, че белият цвят, който носят благородниците, изобщо не е подходящ за конюшня?
— Просто ми ги набавете, господин Браун. И, между другото, проверете дали в района има жени на разположение.
— На разположение за какво? — невинно попита Мортимър, но при острия поглед на Девлин побърза да каже „О!“ и после: — Хм, вижте сега, аз нямам право…
— Спестете ми излишните драматизации, господин Браун. В противен случай ще се наложи…
— … да страдате както страдаме всички.
Девлин вдигна вежди.
— Отрязаха ли ви?
— Това е едно приятно и тихо кътче. Ако тук човек иска да се позабавлява с жена, трябва първо да се ожени за нея.
— Нима няма даже проститутки в кръчмите? — недоверчиво попита Девлин.
— Няма дори и кръчми, като изключим оня опушен салон в странноприемницата — заяви Мортимър с видимо задоволство.
— Какво, да не би да трябва да ходя до Лондон?
— Не бихте посмял, освен ако не сте готов да излезете на дуел. — Събеседникът му не отвърна нищо, само се намръщи. Окуражен, Мортимър скри усмивката си и услужливо подметна: — Говори се, че наблизо имало хубаво езерце.
— Вече се запознах с проклетото езерце — изсумтя Девлин. При споменаването на леденостудените води, в които се бе потопил, в съзнанието му нахлу образът на Мегън, възседнала нейния Сър Амброуз. Сър Амброуз, за бога!
Първоначалният му порив бе да препусне след нея, за да я предпази от нараняване — в крайна сметка, това беше буйно животно. Но разумът го възпря, като му изтъкна, че ако тя наистина притежава кобилата от толкова време, вероятно умее да я язди достатъчно добре. Ала разумът нямаше нищо общо с порива да я последва.
— Наредете да ми донесат и каса бренди — недоволно изръмжа Девлин. После попита: — Няма ли поне една паднала гълъбица в цялата област?
— Нито една.
— Нека бъдат две каси.
Мегън бе в толкова ужасно настроение, че се поколеба дали днес да не пропусне ездата през ливадата. Това беше мястото, където поне два-три пъти седмично по традиция я очакваше Тифани, за да се присъедини към нея. Въпреки че бе добра ездачка, Тифани не беше чак такава любителка на ездата като своята приятелка и не излизаше всяка сутрин.