Аз лично не бих разчитала на това.
И беше права. Девлин не само се бе върнал, но и стоеше на вратата на конюшнята с ръце на хълбоците и с едно от най-суровите изражения, които Мегън изобщо бе виждала върху човешко лице. Знаеше какво ще последва, но все пак направи опит да се измъкне с нахалство.
— Значи си се прибрал? — попита тя, преди той да успее да отвори уста. — Щях да те помоля да ме придружиш, но не можах да те намеря никъде.
— До къде да те придружа?
— Един от арендаторите на татко не е добре. Обещах да посетя семейството му днес следобед, за да видя дали имат нужда от нещо, но се улисах в друга работа и забравих… Все пак, реших, че е по-добре късно, отколкото…
— Глупости, пълни глупости — каза Девлин, като я свали от Сър Амброуз. — На всичко отгоре без седло! — възкликна той, щом забеляза голия гръб на коня. Очите му се взряха в нея. — Наистина ли си яздила това животно без седло?
Мегън изпъшка наум. Съвсем бе забравила за това. Но нахалството явно помагаше — ако не друго, Девлин поне не изглеждаше толкова ужасяващо суров, затова тя продължи в същия дух:
— Като те слуша човек, ще рече, че никога досега не съм го правила. Не е много трудно, уверявам те. И не знам защо въобще вдигаш толкова врява. Единствената причина да искам да ме придружиш, беше желанието ми да предотвратя точно това — този твой ужасен навик да се бъркаш в работите ми. В действителност нямах никаква нужда от ескорт, защото дори не съм напускала земите на баща ми. Но тъй като, изглежда, е дошло време за разпити, би ли ми казал къде беше ти?
— По петите на нашия разбойник.
Признанието му я изненада.
— Провървя ли ти?
— Не — излъга той.
Мегън знаеше, че лъже, но ако му го кажеше, трябваше да признае, че го е проследила.
— Много жалко. Може би когато го заловят най-после ще престанеш да се занимаваш с това какво върша и кога го върша.
— Кога го вър…? Съмнявам се. Някой трябва да налее малко здрав разум в дебелата ти глава, а като си помисля, едва ли има по-подходящ момент за това от сегашния.
Той я сграбчи за ръката и я повлече към големия камък за възсядане. Мегън зяпна и ококори невярващо очи. Прекрасно знаеше какво възнамерява да прави този мъж и беше шокирана.
— Почакай, Девлин, не можеш да… Ще накарам да те арестуват. Ще те…
Девлин седна върху камъка и я преметна грубо през коленете си. Тя отвори уста, за да се разкрещи, но той я изпревари:
— Олелията няма да ме спре, зверче. Просто ще привлече публика.
Това беше съвършено вярно и съвършено неприемливо. Мегън стисна устни. За нищо на света нямаше да издаде и звук. Но, за бога, този човек щеше да съжалява за това. Все щеше да намери начин да му го върне тъпкано, каквото и да й струваше, и тогава…
При първия удар тя изпита истинско облекчение, защото не усети никаква болка, макар че ръката му изплющя върху задните й части доста силно. Едва сега Мегън си даде сметка, че е облечена в една от най-плътните си рокли за езда. Прииска й се да му се надсмее, но се въздържа. Не биваше да му казва, че не я боли. Пък и това бе едва първият удар. Когато Девлин свърши — а той свърши след доста време — Мегън имаше чувството, че дебелата вълна се е превърнала във фина коприна и съвсем не й бе до смях. Напротив, беше разярена. Как се бе осмелил!
Когато той я изправи на крака, тя не се и опита да разсъждава — просто замахна срещу него със стиснат юмрук… и не го улучи. Не стига, че това само по себе си бе достатъчно да я накара да избухне, ами и устните му се извиха в съвсем лекичка усмивка. Очевидно намираше безсилната й ярост за много забавна.
— Ти си най-ужасното копеле, което съм срещала! — процеди през зъби Мегън.
— А колко си срещала?
Спокойният му глас я смая и след кратка пауза тя попита искрено заинтригувана:
— Има ли въобще обида, която не би могъл да преглътнеш?
— Защо да се обиждам? — попита Девлин небрежно. — Ти винаги дрънкаш празни приказки, зверче, просто обожаваш да го правиш. Освен когато си в прегръдките ми — тогава обожаваш само мен.
Мегън не можеше да повярва на ушите си.
— Ти си уволнен! Изхвърлен! Мъртъв!
При последната дума той насмешливо вдигна вежда.
— Не ставай мечтателка, Мегън.
— Знаеш какво имах предвид.
— Да, наистина. Ти ли ще кажеш на баща си или аз?
Не й отне кой знае колко време, за да разбере, че проклетникът беше спечелил — отново. Защото Мегън нямаше да каже нито на баща си, нито на когото и да било друг за унизителното си преживяване.
— Защо просто не се махнеш от живота ми? — горчиво попита тя.