— Какво?
— Няма значение. Ела тук.
Мегън застина като вкаменена до вратата. Не виждаше разговарящите, но познаваше прекрасно гласовете им. До преди малко беше смятала, че чувството, което изпитва към самата себе си, е гняв, но то бе нищо в сравнение с това, което я обземаше сега, когато си представи как Девлин целува кухненската прислужница.
— Кора Лам — строго извика тя. — Би ли ми казала какво правиш?
Чу се приглушен писък и миг след това Кора се показа залитайки иззад една купа слама, като припряно оправяше униформата си.
— О, това сте била вие, госпожице — каза тя, останала без дъх. — Кълна се, че ви помислих за мама.
— Може би майка ти наистина трябва да бъде уведомена за това което вършиш.
— Не е необходимо, госпожице Мегън. Аз само донесох на господин Джефрис нещичко за ядене, това е всичко. Вече си тръгвах.
— Изчезвай веднага оттук. И не забравяй, че задълженията ти не се простират извън рамките на къщата. Ако господин Джефрис иска да яде, може и сам да намери пътя до кухнята. Да не съм те видяла повече да му слугуваш, Кора.
Със скован реверанс и едно задъхано „Няма, госпожице, обещавам“, Кора побягна навън.
— Не биваше да правиш това — каза Девлин зад гърба на Мегън.
Тя се извърна и го изгледа свирепо.
— Нима? Да не би да се предполага, че трябва да си затварям очите, докато прелъстяваш слугините? Не съм съгласна.
— Не е твоя работа, ако те желаят да бъдат прелъстени, нали?
Едва сега Мегън обърна внимание на леко заваления му говор и на ужасния му външен вид. По дрехите и косата му имаше слама. Бялата му риза беше разкопчана до кръста и полуизвадена от панталоните. Краката му бяха боси. И на всичко отгоре очевидно не беше в състояние да стои изправен без да се олюлява лекичко.
— Изглеждаш отвратително — каза тя погнусено.
— Бях заспал, когато тази жена дойде да писка под прозореца ми. Излязох, защото помислих, че си ти.
— Аз не пискам, проклетнико.
— Нито пък се кикотиш, слава богу. Само дето принуждаваш мъжете да се напиват до забрава. — Вниманието му бе привлечено от кобилата, която бавно пристъпваше към дъното на конюшнята. — И какво правиш с тази кобила?
Тя отбранително вирна нос.
— Упражнявах я в езда. С позволението на господин Браун.
Той завъртя глава към отворената врата и забеляза, че навън е тъмно. За Мегън не бе трудно да прочете мислите му, още повече след като тези синьо-зелени очи се, взряха отново в нея, присвити и изпълнени с растяща ярост.
Тя побърза да предотврати избухването му, като заяви хладно:
— Прекарах почти целия ден у Тифани, но се прибрах с придружител, така че няма защо да се нахвърляш върху мен. Мисля, че тук има само един човек, който трябва да се чувства гузен. Не аз се въргалям в сламата с неподходящи жени.
Вероятно презрението в гласа й беше капката, която накара чашата да прелее, защото Девлин внезапно кипна:
— Неподходящи? Трябва да те информирам, че благодарение на теб съм стигнал до състояние на такава нужда, че всяка жена би била подходяща!
— Обвиняваш мен за лъстивото си поведение?
— Точно така, по дяволите!
След като изрече, или по-точно изрева тези думи, той изненада Мегън, като й обърна гръб. Но го направи прекалено бързо и отново залитна, а походката, с която се отправи към входната врата на конюшнята, далеч не бе от най-стабилните.
Още е пиян, помисли си самодоволно тя и едва не се разсмя, питайки се дали да му каже, че е объркал посоките. Но в този момент Девлин спря сам и под слисания й поглед затвори вратата и спусна резето.
Веселието й се изпари и се замени с тревога. Мегън прекрасно си спомняше какво й се бе случило последния път, когато Девлин беше толкова ядосан, тоест, предишната нощ. Вярно, че на сутринта не чувстваше никакви следи от гнева му, но снощи си бе легнала с изтръпнали от болка задни части. А и сега този човек очевидно не бе на себе си. Ако можеше да се вярва на Мортимър, беше се наливал с алкохол цял ден. Явно не бе в състояние да разсъждава нормално, след като я бе взел за Кора. За бога, ако беше намислил да я пердаши за това, че е осуетила развратните му намерения, тя щеше… щеше да го застреля!
— Какво правиш? — попита Мегън, като заотстъпва назад, защото Девлин бе тръгнал отново към нея.
— Трябваше да се върнеш в къщи и да не ми се месиш. Изобщо, днес трябваше да стоиш настрана от мен. Е, може би все пак съм длъжен да ти благодаря, защото в действителност аз не я желаех. Но след като ти я отпрати, би могла да заемеш нейното място.
Мегън отстъпи още крачка назад, но се спъна и се облегна на копата слама. Това позволи на Девлин да се надвеси над нея и да постави ръце на раменете й. Тя поклати глава безмълвно. Той й се усмихна.