— Нека веднъж да постъпим правилно. Нека погледнем общата картина, Лили, прояви въображение. Освен това, нека те попитам нещо: обичаш ли тази къща?
Кимнах. Още щом влязох в нея, се влюбих до полуда и почувствах, че е точно за мен.
— И аз я обичам. Това е идеалната къща — на чудесна цена. Цените на къщите може да паднат тази година, но скоро ще се вдигнат отново. Може никога да не ни се отвори подобна възможност. Ще помогне ли, ако й хвърлим още един поглед?
Подскочих от радост. Копнеех да я видя отново.
Както при първото ми идване, отново ме обзе спокойното чувство, че съм си у дома. Беше по-силно отпреди. Антон беше прав, като каза, че сякаш не принадлежи на Лондон; беше къща, която можеш да намериш на поляна сред гората в стара вълшебна приказка. Озовала се между нейните стени, се чувствах в безопасност, обладана от очарование й.
Странно как все така се случва, но в деня, когато отидохме да видим къщата, бяхме уведомени от г-н Манатий, нашия хазяин, че заради „неочаквани разходи“ увеличава наема ни. Когато видях новата сума, едва не умрях — беше повече от два пъти по-голяма.
— Това е възмутително! Ще говоря с Ирина за това, и, о Боже… — прокарах ръка през очите си — с Лудия Пади. Ако му дадем дружен отпор, имаме по-голям шанс да успеем.
Но нито на Ирина, нито на Лудия Пади бяха увеличили наема.
— Вероятно Манатий е прочел за теб — каза Антон. — Опортюнистки негодник. Това е изнудване.
— Антон, не можем да си позволим новия наем, не може и дума да става.
Очите ни се срещнаха, блеснали от решителност.
— Ще трябва да се преместим.
Търсех навсякъде „знаци“ и с неохота си казах, че по-многозначителен от този няма да получа. Антон използва възможността.
— Искат четиристотин двадесет и пет хиляди. Казвам да им предложим четиристотин и да видим какво ще стане.
— Нямаме четиристотин хиляди, навярно нямаме и четиристотин.
— Нека направим оферта за къщата и да изчакаме. Не знаеш какво може да се случи, това не е обикновена верижна сделка, продавачите…
Продавачите! Той говореше на друг език, който не разбирах.
— …продавачите не са обвързани с верига, не им трябват парите, за да купят друга къща, просто чакат готовото наследство. Много по-вероятно е да приемат и по-ниска оферта, омръзнало им е да чакат да се продаде къщата на баща им, от която не могат да се отърват.
— Антон! Не можем да правим предложение за къщата, когато нямаме готови пари.
— Разбира се, че можем.
— Няма да повярваш — извика Антон. — Приеха офертата от четиристотин хиляди.
Почувствах, че лицето ми се обезцветява.
— Направил си оферта да купим къщата, а нямаме никакви пари! Идиот ли си, или що?
Той не спираше да се смее. Прегърна ме през врата, замаян от радост.
— Ще намерим пари.
— Откъде?
— От банката.
— Да нямаш намерение да обираш?
— Съгласен съм с теб, че не сме подходящи кандидати за ипотека. Трябва ни банка с въображение.
— Няма да участвам в това. Искам да се обадиш на бедния Грег и да му кажеш, че си му губил времето.
Той се развесели още повече.
— „Бедния Грег“! Лили, той е агент по недвижими имоти.
— Ако ти не му кажеш, аз ще го направя!
— Недей, Лили, не му се обаждай, дай ми малко време. Имай ми доверие.
— Не.
— Моля те, Лили, моля те, миличка, довери ми се — той ме притегли към себе си и любовта му към мен се изписа на лицето му. — Никога няма да направя нещо, което би ти навредило. През целия си живот ще правя красиви неща, за твое добро и за Ема. Моля те, имай ми доверие.
Вдигнах рамене. Не беше „да“, но не беше и „не“. Че кога ли е било.
Антон започна да води телефонни разговори, от онези, които изискваха да ми обръща гръб винаги, когато влизах в стаята. Когато питах: „Кой беше?“, той ми намигаше. В пощенската кутия започнаха да пристигат дебели пликове, които той отнасяше някъде, за да ги отвори насаме, и когато го питах за тях, следваха нови намигания и таинствени физиономии. Естествено, можех да настоя да ми каже, но явно не исках да узная.
Сънувах сън, в който се намирах в огромен склад и пакетирах планини от мои неща сред море от триметрови кашони. Цял кашон с единични обувки, друг пълен със счупени телевизори, после се опитвах да напъхам камината в кашон с размер на кутия от бисквити, когато един безплътен глас каза:
— Всички камини трябва да се прибират на сигурно място.
После сънят се промени и Ема и аз седяхме на затревената ивица по средата на едно шосе, заедно с всичките кашони, и с тъпа болка чувствах, че няма място, което да наречем наш дом.
Но когато се събудих, не спрях да мисля за къщата и с любов да мечтая за нея. Във въображението си бях боядисвала, наредила и обзавела всички стаи и постоянно пренареждах мебелите, сякаш беше кукленска къща. Имах кремаво, струговано, старинно френско легло с гардероб с орнаменти, за да му подхожда, таблата на леглото беше от месинг, матракът скърцаше очарователно, краката му бяха извити, имаше тумбести нощни шкафчета, меки възглавници, сатенени пухеници, килимчета, постлани тук и там по лъскавия дървен под…