— Три и половина е, защо си тръгваш? Боже, да не си омъжена?
— Не.
— Имаш ли деца?
— Не.
— Да не е заради кофата за въглища?
— Не — това ме накара да се засмея.
— Изчакай до сутринта. Не си тръгвай.
— Трябва. Ще ми викнеш ли такси?
— Ти си такси.
— Хубаво, ще си хвана на улицата.
— Прави каквото знаеш.
— Ще ти се обадя.
— Не си прави труда.
Отново ми стана смешно.
— Оуен, това е първата ни караница. Явно сме набрали скорост.
Глава 4
Четвъртото събитие:
Литературна агенция Л. Х.
Уордър Стрийт 4–8
Лондон
31 март
Скъпа г-жо Хоган,
(Мога ли да Ви наричам Джема — чувствам, че вече Ви познавам!). Много Ви благодаря за ръкописа, който Вашата приятелка Сюзан Луби ми изпрати. Лекторът ми и аз сме възхитени.
Очевидно ръкописът далеч още не е цялостна книга и има още да се мисли върху формата — мемоарен стил, документалистика или роман. Все пак, ще ми бъде интересно да разговаряме. Моля, обадете ми се, за да обсъдим подробностите.
Можете ли да си представите! Беше събота вечер, денят бе преминал чудесно, дремах, пих „Алка Зелцер“ и си мислих за Оуен, след което се почувствах достатъчно добре, за да стана и да се отбия до апартамента си — който междувременно беше започнал да мирише странно — да си прибера пощата, да сипя вода на котката, да хвърля изпълнен с копнеж поглед към леглото си и прочие, когато писмото пристигна. Още преди да го отворя, устата ми пресъхна като пустинята Гоби. Всяко писмо с щемпел от Лондон предизвиква тази реакция. Нали съм си глупачка, надявам се, че може да е от Антон, който признава, че е извършил огромна грешка, че Лили е оплешивяваща вълчица с хипарски дрехи и той иска да се върне при мен. Този плик предизвика по-лош ефект от обиковено, защото печатът беше от западен Лондон, а случайно знам (бях помолила Коуди да ми каже), че офисът на Антон е някъде там.
Отворих го и видях, че е на хубава кремава хартия, но нямаше достатъчно думи, за да бъде помирително писмо от Антон. Очите ми веднага погледнаха подписа и ми стана ясно, че не е от него, а от някоя с името Джоджо Харви и коя, за Бога, беше тя? Преглътнах няколко пъти, за да овлажня наново устата си и прочетох писмото, но вместо да ми просветне, повече се обърках. Сигурно е грешка, помислих. Но… тя споменаваше Сюзан. С фамилнотой име.
Реших да позвъня на Сюзан. В Сиатъл беше късна сутрин и аз я събудих, но тя каза, че нямала нищо против и толкова бяхме развълнувани да чуем гласовете си, че мина време, докато стигнем до целта на обаждането.
— Сюзан, слушай, получих едно писмо. Отворих го, защото е адресирано до мен, но вътре се споменава за теб.
— Продължавай — звучеше заинтригувана. — От кого е?
— Името й е Джоджо Харви от някаква литературна агенция в Лондон.
Последва много дълга тишина. Първа проговорих аз:
— Сюзан, още ли си на телефона?
— Да.
— Мислех, че са ни прекъснали. Кажи какво става?
— Ами виж, тя трябваше да пише на мен, не на теб.
— Тогава ще ти го препратя — изненадана бях колко отбранително звучеше гласът й.
След ново мълчание, бързо заговори:
— Джема, трябва да ти кажа нещо и сигурно няма да ти хареса, поне не отначало, и съжалявам, че така разбираш за него.
Това бяха най-лошите думи на света: — „Трябва нещо да ти кажа.“ Никога не е хубава новина от сорта да си отслабнала с шест килограма и дори да не си усетила, та някой трябва да ти го каже. Или: „Един милионер ти е завещал пари, които ще ти стигнат за цял живот, и иска да ги внесе в банковата сметка, но като приятел, мой дълг е да ти го кажа.“ Винаги новината е лоша.
Стомахът ми се обърна наопаки.
— Какво? Сюзан, какво има?
— Нали откакто съм в Сиатъл, ми изпращаш имейло?
— Да.
— И баща ти напусна майка ти, и ти измисляш малки разказчета за тях?
— Да.
— Ами виж, струваха ми се наистина забавни и винаги съм мислела, че от теб ще излезе прекрасен писател, а ти няма да направиш нищо сама по въпроса, пък и не се надявах нещо да излезе от цялата работа… — изведнъж гласът й престана да звучи, все едно вълци я гонят, и зазвъня като камбанка. — Е, знаех, че сама няма да го направиш.
— Какво да направя? — вече разбирах. — Изпратила си малките ми разказчета на онази агентка?