На секундата съжалих. Устните й побеляха и помислих, че ще получи нов фалшив сърдечен удар. Започна с усилие да си поема дъх и посред хриповете каза:
— Това не може да се случи.
Въздъхна, после пак се запъхтя и за голяма моя изненада, каза:
— Може да се случи. Минаха шест месеца, откакто не е вдигнал телефона. Не го е грижа за мен.
И знаете ли какво? На следващия ден, сякаш му бе дошло времето, пристигна писмо от татковия адвокат с молба за среща, за да се обсъди временно финансово споразумение.
Прочетох го, после го подадох на майка ми, която го гледа дълго, дълго време, преди да заговори.
— Това значи ли, че ще продаде къщата ми и ще ме остави на улицата?
— Не знам — Бях много притеснена, но не исках да я лъжа. — Може би. Може да ти я остави, ако се откажеш от други претенции.
— Към какво?
— Към приходите му, към пенсията му.
— А от какво ще живея? От въздуха ли?
— Аз ще се грижа за теб.
— Няма да ти се наложи — тя се втренчи през прозореца. Никога не бе изглеждала така объркана и смазана. — Грижих се за дома му през целия си живот — разсъждаваше на глас тя. — Бях му готвачка, чистачка, любовница и майка на детето му. Нямам ли никакви права?
— Не знам. Трябва да наемем адвокат.
Нещо, което трябваше да направя преди много време, но все се надявах, че няма да се стигне дотам.
Нова тишина.
— Ами тази твоя книга? В каква светлина представяш баща си там?
— В лоша — правилен отговор.
— Сега съжалявам, че я скъсах.
— Колко съжаляваш? — попитах предпазливо.
— Не би могла да я напишеш отново, нали?
До: Susan_inseattle@yahoo.com
От: Gemma343@hotmail.com
Относно:Тя каза да!
Каза, че иска татко да се засрами и да си получи заслуженото, че така и така всички знаят в какво положение се намира и даже може да се появи в предаването на Триша, че и там да посрами баща ми. И познай какво? Завърших книгата си! Мислех, че героите ми има още дълго да се лутат, но всичко някак попадна на мястото си. Стоях до шест сутринта да я пиша. Е, накрая завършва малко като в приказка и щях да се смея, ако беше книга от някой друг, но, както всичко в живота, различно е, когато става дума за теб.
С обич: Джема
Позвъних на баща ми да разбера в какво се състои временното финансово споразумение. Страховете ми се потвърдиха: искаше да продаде къщата, за да може да купи друга, където да настани Колет и хлапетата й. Мама и аз наехме семейния адвокат Бреда Суийни.
— Баща ми иска да продаде къщата. Може ли да го направи?
— Не и без съгласието ви.
— Което няма да получи — отсече мама.
Изразих приятната си изненада, защото винаги бях подозирала, че законът в подобни случаи е несправедлив към жените. Сега явно беше на тяхна страна.
Но да не прибързвам. Бреда продължаваше:
— Но ако сте били разделени от една година, може да реши да ви съди и да пледира становището си.
— Което е?
— Че сега е длъжен да издържа две семейства и голяма част от собствеността му е обвързана с дома на предишното му семейство. Обикновено съдията постановява къщата да се продаде и получената сума да се раздели.
Обзе ме страх, а мама попита, по-скоро пошепна:
— Означава ли това, че ще загубя дома си?
— Ще имате пари, с които да си купите нов. Не непременно петдесет процента от приходите, съдията ще определи колко, но все нещо ще получите.
— Но това е домът ми. Живея там от тридесет и пет години. Какво ще стане с градината ми?
Постепенно изпадаше в истерия. И не беше единствена. Цените на къщите в Ирландия бяха толкова високи, че дори и да получеше половината от парите, майка ми нямаше да успее да си купи дом, макар и далечно подобие на сегашния.
Цялата история все повече се влошаваше. Майка ми беше на шестдесет и две, жена в залеза на възрастта си, която щеше да бъде лишена от дома, в който беше живяла през повече от половината от живота си, и обречена да обитава мизерно апартаментче извън Корк.
— Но нали баща ми ще трябва да продължи да я издържа? — попитах аз.
— Не е задължително. По закон Морийн ще получи толкова, колкото да поддържа живота си, без да го подобрява. — Бренда направи жест на безсилие. — Колкото да не остане съвсем без пари.
— Успокоителните ми са на свършване — каза майка ми, когато се прибрахме. — Не искам да оставам без тях. Не и сега, не и при тези новини. Ще отидеш ли до аптеката?
— Добре. — Установих, че изпитвам странно чувство. Не бях виждала Джони от две седмици, от внезапния ни флирт, когато се спънах, докато влизах, и от безумния ни разговор след това.