Със свито от страх сърце гледах черните букви, докато погледът ми се замъгли. Много ирландки можеха да се наричат Джема Хоган, името беше съвсем обикновено, но вече знаех: това е моята Джема. Тя често казваше, че ще напише книга и сега имаше на разположение моя агент и моя издател — всичко това беше прекалено, за да е съвпадение. Как, по дяволите, го беше постигнала? Толкова беше трудно да издадат книгата ти, да не говорим, че трябваше да убедиш агента и издателя в своя избор. Нищо чудно да е започнала да практикува черна магия. Замислено подпирах главата си с ръце, когато ми хрумна, че това съобщение напомня за конската глава, поставена в леглото в „Кръстникът“.
Надарена съм с интуиция и предчувствах, че играта е свършила. Макар все да се страхувах от отмъщение, толкова време бе изминало. Бях започнала да се надявам, че Джема е продължила своя живот и вероятно най-безгрижно ме е забравила. Но за съжаление бях се излъгала: през цялото време е планирала отмъщение. Не бях сигурна точно как се кани да ми разбие живота, но бях убедена, че това е началото на унищожението ми.
За миг видях целия си живот буквално да пропада. Джема ме мразеше. Беше склонна да разкаже на целия свят какво съм й сторила и да настрои всички срещу мен.
Ами парите! Шестдесет хиляди! Сравнявайки ги с нищожната сума от четири хиляди, която бях получила като аванс, нейната книга навярно наистина бе фантастична. С моята кариера беше свършено, оцененият й на шестдесет хиляди шедьовър ме изпращаше в небитието.
Взех телефонната слушалка, издухах полепналия прах с треперещи устни и позвъних на Антон.
— Джема е написала книга.
— Джема Хоган?
— Не е само това. Познай кой е агентът й? Джоджо. А можеш ли да отгатнеш кой е издателят? Таня.
— Това не може да е вярно.
— Но е истина. Пише го в „Литературни новини“.
Настъпи особена тишина.
— Господи, изпратила ни е предупредителен изстрел. Също като конската глава в „Кръстникът“.
— И аз си помислих същото.
— Звънни на Джоджо и разбери каква е работата. — Едва можех да говоря, толкова силно ревнувах. — Получила е огромен аванс
— Колко?
— Няма да повярваш — шестдесет хиляди.
Антон дълго мълча, след което замърмори.
— Какво? — Вече почти виках.
— Взели го мътните, сбъркал съм мадамата!
— О, по дяволите — измъчено промълвих.
Обадих се на Джоджо. Въпреки че бях нетърпелива да разбера какво става, успях учтиво да кажа „Как си“, после, опитвайки се да звуча небрежно, но всъщност полузадушена — … ъ… четох в литературни новини, че имаш нова авторка на име Джема Хоган. Просто се чудех…
— Да, ти я познаваш — потвърди Джоджо.
Гадост, по дяволите.
— Сигурна ли си? Живее в Дъблин, организира празненства и косата й е като на Лайза Минели?
— Да, тя е.
Чудех се дали да не заплача.
— Да-а — каза Джоджо. — Тя ме помоли да ти предам поздрави. Преди много време. Извинявай, бях забравила.
— Тя… остави ли съобщение за мен?
— Само ме помоли да те поздравя.
Чувствах, че потъвам в тресавище от страх. Всяка надежда, че е странно съвпадение, беше разбита. Джема преднамерено бе планирала всичко. Целта беше ясна.
— Джоджо, мога ли да попитам… Имаш ли нещо против, ако това не засяга поверителната информация на клиента… за темата на тази книга?
— Как баща й напуска майка й.
— И най-добрата приятелка отнема приятеля й?
— Не, само бащата изоставя майката. Забавно е! Ще ти изпратя един екземпляр, щом мине коректурата.
— Благодаря — промълвих аз и затворих.
Джоджо ме лъжеше. Джема вероятно вече се е добрала до нея и някак си я бе повлякла към тъмната страна.
Ема е избягала с крадлив счетоводител, помислих си. Левият крак на Антон е започнал да гние, а аз съм загубила майка си, залагайки я на карти.
Наложих си да се съсредоточа в ужасните дълбини на този сценарий. Смръщих чело и наистина се постарах да се съсредоточа. За момент си представих колко ужасно би било да живееш с мъж, който се разлага.
След това си възвърнах душевното равновесие и си казах: „Глупости! Нито едно от тези неща не е вярно!“
Обикновено това упражнение ми помагаше да изпитам благодарност към съдбата.
Но не и днес.
Глава 25
Антон пак ми се обади.
— Появиха ли се?
Нямаше нужда да питам кои са „те“: ставаше въпрос за майсторите. Нашата мания, фикс-идея, центърът на живота ни.