Ема се появи между краката на Зулема и ми намигна, дали беше конспиративно?… Нямаше и две години. Малка бе, за да намига така. После изтопурка нанякъде.
— Зулема, би ли позвънила на Мако. Този път го помоли да дойде.
— Какво ще мий дадееете?
— Ъъ, пари ли искаш? Двадесет лири? — Не трябваше да й предлагам пари, самите ние имахме голяма нужда от тях…
— Харееесвам мноого нощния ви крем против бръчки.
Погледнах я умолително, беше любимият ми крем. И то съвсем нов. Но имах ли избор?
— Добре. Както е тръгнало, ще остана и без крем за лице.
Тя се върна след няколко секунди.
— Той каза, че ииидва.
— Вярваш ли му?
Тя сви рамене и ме изгледа. Какво я беше грижа?
— Ще взема крема за изглаждане на бръчки.
— Давай.
Зулема хукна нагоре по стълбите, за да се намаже пред тоалетката, а аз останах да седя пред бюрото си. Може пък този път да дойдат. За секунда изпитах надежда и настроението ми се оправи. Тогава броят на „Литературни новини“ привлече погледа ми и ми напомни за страхотната сделка с книгата на Джема — бях забравила замалко — и отново се почувствах като собственик на потънали гемии. Господи, какъв ден.
В тъжно настроение отворих останалата част от пощата си, надявайки се, че тя няма да съдържа нищо откачено, защото откакто имах „успех“, получавах средно по едно побъркано послание на ден.
Пристигаха писма от хора, които търсеха пари, писма от хора, които казваха, че писането за магьосничество било дяволска работа и ще бъда наказана (това беше написано със зелено мастило), писма от хора, които бяха живели „много интересен живот“ и които искаха да ми продадат своята история (обикновено предлагаха като условие петдесет процента от печалбата), други, които ме канеха да прекарам с тях уикенда. (Не мога да ви предложа кой знае какво, но ще спя на пода, а вие на моето легло. Ще видите тукашните забележителности — часовника на кулата, който е точно копие на Биг Бен, а само преди шест месеца „Маркс и Спенсър“ отвориха вратите на новия си магазин — много елегантен!), трети ми изпращаха ръкописи и ме молеха да ги уверя, че ще се публикуват.
Всеки ден беше различен. Миналия ден бях получила писмо от едно момиче на име Хилари, бивша съученичка от Кенет Таун. Беше една от трите гаднярки, които правеха живота ми черен. Беше точно след като се преместих от Гилдфорд, когато животът ми се вгорчи от нещастие и страх, защото мама се готвеше да напусне татко. Хилари и двете й дебели приятелки бяха решили, че аз съм „задръстена крава“ и накараха всеки да ме нарича „нейна светлост“. Когато и да си отворех устата в клас, Хилари викаше, а другите пригласяха „Оо, ла ди-да“.
Разбира се, в писмото нищо подобно не се споменаваше.
Поздравяваше ме с успеха на „Церовете на Мими“ и оповестяваше, че много би искала да се срещнем.
— Е, нали си известна — презрително отбеляза Антон, фъфлейки заради болния си зъб. — Прати я да върви по дяволите. Ако искаш, аз ще го сторя вместо теб.
— Няма да й обръщаме внимание — отговорих аз, скъсах писмото и го хвърлих в кошчето. Колко странни могат да бъдат хората. Наистина ли Хилари си въобразяваше, че ще се срещнем? Не я ли беше срам?
Реших да споделя с Ники. Хилари тормозеше и нея. После се разколебах. Ники и Саймън ни бяха поканили на вечеря и въпреки че имахме къща, не знаех как ще им се реванширам за гостоприемството.
Върнах се отново към пощата си.
Днес имаше писмо от някоя си Бет, която ми беше изпратила ръкописа си месец по-рано и ме молеше да го дам на издателя си, което и направих. Въпреки това Таня навярно не го бе харесала толкова, че да го публикува. После получих от Бет гневно писмо, с което ме обвиняваше, че съм егоистка. Мерси много, Бет, казах си аз. Браво на мен, че съм й провалила шанса да издаде ръкописа си, като се има предвид, че аз си имам всичко. Мислела си, че съм добра, но явно грешала. Докато била жива, нямало да си купи моя книга, щяла да разкаже на всеки каква съм всъщност.
Беше време да забравя за писмата и да поработя.
В новата ми книга се разказваше за един мъж и една жена, които са били приятели като деца и отново се срещат като възрастни. Почти четиридесет години по-рано, петгодишни, те са станали свидетели на убийство. Тогава не разбират какво са видели, но като се срещат отново, нещо отключва заспалите им спомени. Вече женени за други, двамата започват да разследват какво се е случило и така се сближават. Но браковете им се разпадат.
Не това исках да напиша, сюжетът ме караше да се чувствам нещастна, ала пръстите ми продължиха да изграждат историята върху клавиатурата.
Намръщих се пред екрана, за да демонстрирам заетост, и продължих. Давах най-доброто от себе си. Пишех думи, именно думи — но дали бяха достатъчно добри?