Прозявах се. Сънят ме обгръщаше като одеяло и ми беше трудно да се концентрирам. Предишната нощ се бях будила няколко пъти. А нощта преди това…
Повечето нощи Ема се будеше три или четири пъти и макар на теория Антон да ме отменяше, на практика аз бях тази, която притичваше. Аз си бях виновна — държах да се уверя, че е добре, а и посред нощ ме предпочиташе пред Антон.
Реших да си направя кафе. И то веднага щом Зулема излезеше за целия следобед. Не можех да понеса мисълта да стоя в кухнята и да водя разговор с нея, докато чакам чайникът да заври. Вслушах се в познатите шумове. Много ми се искаше малко да поспя, но тогава Зулема щеше да види колко съм жалка, което си беше истина.
В този момент я чух да изнася Ема навън. Изтичах до кухнята, направих си кафе и поднових работата си. Когато броячът на думи отчете, че вече съм написала петстотин, спрях. Но си знаех, че четиристотин и седемдесет са глупости. Дано и тази книга не стане тъжна.
Мислех да потърся съвет или да се поразнообразя — звъннах на Миранда, да Миранда Инглънд, няма грешка. Когато се срещнахме при моето първо злощастно даване на автографи, си помислих, че тя е толкова далеч от мен, колкото и звездите. После случайно се засичахме на няколко последователни литературни събития — годишната пресконференция на „Долкин Емери“, партито на авторите — и тя се оказа извънредно сърдечна. Антон реши, че се държи мило, защото имам успех като писателка и навярно беше прав. Но тя бе различна от представата ми за нея. Разбрах, че е преживяла ужасни моменти, опитвайки се да роди дете, и това я направи по-човечна в моите очи. По-късно успя да забременее и спря да пише, тъй като имаше опасност да пометне, но все още беше склонна да слуша за моите творчески неволи.
— Закъсала съм го — рекох аз и обясних своята дилема.
— Когато не върви — посъветва ме тя, — вмъкни любовна сцена.
Но аз не смеех да пиша подобни неща. Татко можеше да ги прочете. Изведнъж долових шум от мотора на камион. В този момент на външната врата се звънна и се чуха гласове от стъпалата пред къщата. Мъжки гласове, гръмогласни, на изпоцапани с катран и цимент работници. Идваха към нас. Възможно ли бе? Хвърлих поглед през малкия прозорец. Те бяха! Мако и неговият екип най-после бяха пристигнали да оправят къщата!
— Миранда, трябва да свършвам! Благодаря ти.
Струваше си да загубя фон дьо тена и нощния си крем за лице. Можех дори да целуна Зулема. Стига да не ме беше страх, че ще превърна в стълб от сол.
Отворих външната врата и пуснах групата на Лудия Пади да влезе. Тъй като всички ми изглеждаха еднакво, никога не бях сигурна в точния им брой, но днес бяха четирима. Колата отвън беше натоварена с дълги и дебели греди — прословутите трегери! Като крещяха и се опитваха да ги подредят, за да ги внесат по-лесно, майсторите ги понесоха нагоре по стълбите, охлузвайки стените и съсипвайки подовете. Май щеше да се наложи да сменяме и паркета, но бях прекалено щастлива, за да се ядосвам.
Телефонирах на Антон.
— Те са тук! С трегерите! Докато говорим, вадят старите да ги сменят с нови! Оставят огромни дупки в стените!
Отсреща обаче беше пълна тишина. И пак тишина.
— Антон? Чуваш ли ме?
— О, добре те чух. Толкова съм щастлив, че ми прилошава.
През останалата част от деня седях в кабинета и се опитвах да пиша, докато строителите сновяха из къщата ми и крещяха, като се обръщаха един към друг със странни имена. Аз щастливо се усмихвах.
Когато Антон се върна от работа, крадешком се огледа и промълви:
— Тя още ли е тук? — имаше предвид Зулема.
— Излезе за целия ден, но момчетата са още тук.
— Господи. — Беше впечатлен. В редките моменти, когато се появяваха, гледаха да се измъкнат към четири часа.
— Имам предложение — казах аз. — Но няма да ти хареса.
Той ме изгледа внимателно.
— Тъй като са тук лично, хайде да си поговорим с тях. Ще има повече тежест, отколкото като си говорим по телефона. Трябва да ги наградим за добре свършената работа. Четох една статия на тема как да се справяме с персонала. След това нека ги сплашим да свършат работата. Нещо като играта добро ченге, лошо ченге. Какво ще кажеш?
— Аз мога да бъда доброто.
— Не.
— Да те вземат дяволите.
— Хайде, хайде. — Заведох го в предната стая, където момчетата седяха върху новите трегери и пиеха чай с по няколко супени лъжици захар.
— Мако, Бонзо, Томо, Спацо. — Поклатих учтиво глава в тяхна посока. (Не бях убедена, че това са истинските им имена.) Благодаря ви, че се върнахте и извадихте старите трегери. Наистина махнахте старите както трябва… Ако поставите и новите толкова ефикасно, ще бъдем много щастливи.