Тогава дръпнах Антон, който стоеше зад мен, и го избутах напред.
— Както знаете, момчета, трябваше да свършите тази работа преди повече от три седмици — каза твърдо той, но изглежда загуби самообладание. Поклати глава и продължи: — Моля ви момчета, тук наистина се побъркваме. Имаме и малко дете. Ъъ, благодаря ви.
Тръгнахме си, а като затворихме вратата, стаята се взриви от кикот. Отново отворих вратата. Мако си търкаше очите и каза.
— Горките хора.
Насаме, Антон и аз си разменихме най-различни погледи и аз първа проговорих:
— Е, мисля, че всичко мина по-скоро добре.
Антон и аз бяхме в леглото. Беше едва осем часа, но вече лежахме в задната спалня, единствената стая в къщата, където стените бяха цели. Бяхме преместили телевизора преди три седмици и повечето време прекарвахме тук. Тъй като нямаше на какво да седнем, лежахме в леглото.
Аз преглеждах каталога на „Джо Малоун“, като си представях, че живея сред тези страници, в чист, здравословен и обезпрашен свят. Антон гледаше някаква комедия, защото беше сключил договор с Клоуи Дру, която играеше младата екзотична героиня, а Ема маршируваше по жакетче и панталонки и любимите си розови чорапки, с които не се разделяше дори в леглото. Пълничките й крачета изглеждаха като от дунапрен.
— Ема, приличаш на борците от цирка — Антон хвърли бегъл поглед към нея, вниманието му беше приковано главно към екрана. — Само ти липсват мустаци.
Ема имаше любими вещи — гаечният ключ, Джеси, къдравото куче, което Вив, Баз и Джес бяха й подарили и което също се наричаше Джеси. Беше ги преместила от единия край на стаята в другия и ги беше подредила както тя си знаеше.
— Динки — каза тя.
Косатай бе пораснала странно — два дълги кичура отпред, а отзад беше къса, както и отгоре на главата. Изглеждаше като нескопосно подобие на прическа от шестдесетте, но беше най-сладкото същество. Можех вечно да я гледам и да й се възхищавам. Почаках, докато програмата на Антон свърши, преди да му покажа страницата в „Литературни новини“ за Джема. Гледах го, докато го четеше, изучавах лицето му, опитвайки се да отгатна отговора.
— Какво мислиш — попитах аз. — И моля те, не бъди толкова оптимистично настроен и не ми казвай, че нищо не означава.
— Добре — започна той, — малко е странно. Как е успяла да се добере до твоя агент и твоя издател?
Ако Антон, вечният оптимист, мислеше, че е странно, това означаваше катастрофа.
— Книгата не е за нас, каза Джоджо.
— Добре, това е хубаво. Не е като да те ръгнат с кол в окото.
— Но Джема е казала на Джоджо да ме поздрави. Всичко това… знам, че е нелогично, но се чувствам ужасно… страхувам се. Като че ли нещо чудовищно ще се случи.
— Какво например?
— Не знам. Струва ми се, че ще разруши всичко между нас.
— Между теб и мен? Тя не може да ни навреди.
— Кажи ми, че винаги ще ме обичаш и никога няма да ме оставиш.
Той ме погледна възможно най-сериозно.
— Но ти знаеш, че е така.
— Добре, кажи го.
— Лили, винаги ще те обичам и никога няма да те оставя.
Поклатих глава. Добре. Това би трябвало да ми помогне.
— Ще се почувстваш ли малко по-сигурна, ако се оженим?
Потреперих. Ако се оженехме, щяхме да пробудим всякакви стари спящи злини.
— Приемам го като отрицателен отговор. По-добре тогава да върна пръстена за двадесет хиляди, който купих от „Тифани“.
Ема бутна в лицето ми френския ключ.Той издрънча по зъбите ми.
— Лили, целувка!
Дарих ключа с гореща целувка.
Без някой да я е учил, Ема започна да нарича и Антон, и мен с малките ни имена. Това ни обезпокои сериозно, не очаквахме хората да си мислят, че сме чак толкова либерални. За да оправим нещата, решихме да се наричаме един друг мама и тати.
— Сега си донеси ключа и тати ще те целуне.
— Антон — поправи ме тя и се намръщи.
— Тати — настоях аз.
— Антон.
След като Антон целуна играчката, той оповести:
— Имам подарък за теб.
— Предполагам, не е въпросният пръстен от „Тифани“.
Той извади ръцете си изпод одеялото и ми показа чантичка с козметика от „Джо Малоун“. Да не се ядосвам за фон дьо тена, който дадох на Зулема.
— Антон, не можем да си го позволим, бедни сме.
— Да, но не завинаги. Когато ни потръгне работата с Мики, ще имаме пари. А твоят процент пристигат в края на септември.
— Добре. — Вече се бях размекнала. — С цялата си кожа ти благодаря. Но защо ще ми даваш подарък?
— Трябва и ние да живеем по малко. И се надявам да се любиш с мен.
— Няма нужда да ми даваш подаръци, за да се любим — усмихнах се аз. Той ми се усмихна в отговор.