— Хубаво.
— Наистина е по-хубава. Не бих искала да я объркват с „Церовете на Мими“.
— Добре ли си, Таня?
— Добре — отговори тя, — много добре. Но трябва бързо да я прегледаш и одобриш. Трябва днес да влезе за печат. Няма да пропусна нашата среща в кръчмата. Всеки момент корицата ще е при теб. Звънни ми, ако не ти я изпратят.
След половин час новата корица пристигна. Беше кафява и малко неясна, но имаше сериозен вид. Съвсем различна от предишната, но много по-подходяща за книгата. Хареса ми. Звъннах на Таня, която още говореше като картечница.
— Хареса ли ти? Добре, чудесно. Няма значение, че предварителните копия, които се продават по летищата, са с виолетова корица. Когато книгата излезе на бял свят, ще бъде с тази корица, която виждаш сега.
— Сигурна ли си, че всичко е наред?
— Да, всичко върви чудесно.
Нещо се мътеше.
Явно беше ден на „Долкин Емери“, тъй като Отали, пиарката на издателството, също се обади.
— Страхотни новини! „Илевенсес“ те искат.
„Илевенсес“ беше дневно телевизионно шоу. Даваха го от десет и половина до обяд и го водеха две жени, които очебийно се мразеха и се отнасяха една към друга с подчертана любезност. Беше много популярно.
— Знам, че „Кристално чиста“ не е излязла, но това е националната телевизия. Прекалено добър шанс, за да го оставиш да ти се изплъзне.
— Кога искаш да отида?
— В петък.
Вдругиден. Не можех да си поема дъх от страх. Пълна бъркотия. Отново си помислих за Джема, ако тя трябваше да се представи в шоуто, щеше да изглежда страхотно. Джема имаше модни костюми, блестяща и гъста коса, високи токчета и винаги беше изключително елегантна.
През повечето време аз не изглеждах особено добре, а сега външният ми вид беше особено отчайващ.
— Чудесно — казах аз и звъннах на Антон.
— Ще участвам в „Илевенсес“ в петък. — Вече почти крещях. — Националната телевизия, по дяволите! — Просто се мразех. Нямах дрехи. Все още не бях последвала примера на Бърт Рейнолдс и направо не се понасях.
— Вече го каза. Хайде да пазаруваме.
— Антон, иска ми се да си по-практичен. Имам нужда само от помощта ти.
— Ще се срещнем под часовника на „Селфриджис“. (Селфриджис — голям магазин в Лондон. — Б. пр.)
— Не можем да пазаруваме от там. НЯМАМЕ ПАРИ.
— Имаме кредитни карти.
— А ЕМА?
— Ще се обадя на Зулема по мобилния и ще я помоля да остане до по-късно.
— ТЯ ЩЕ ТЕ ПОБЪРКА.
— Много важно.
Толкова беше спокоен, че и мен увлече.
— Селфриджис — повтори той. — След един час ще бъдеш в пълно бойно снаряжение.
— Антон — опитах се да поема малко въздух и да го задържа. — Наистина нямаме пари.
— Нали имаме две кредитни карти. Още не сме ги изразходвали. Не знам за теб, но аз никога не се чувствам добре с кредитна карта, която не си е изчерпала лимита. Все едно съм оставил отворено кранчето на газта.
Той вече ме чакаше, а лицето ми беше като буреносен облак. Тръгнахме заедно.
— Хайде, имам нужда от черни панталони и някаква блуза. И по възможност най-евтините.
— Не. — Той се спря и накара и мен да спра. — Не. Нека се позабавляваме. Заслужаваш го.
— Да отидем на партера. Там цените са разумни.
— Не. Ще отидем на неразумния втори етаж. Там са хубавите дрехи.
Поех си дъх. После още веднъж. Предадох се. Обхващаше ме истинска еуфория. Той се грижеше за мен, затова не изпитах вина. Не се чувствах отговорна, а лека и въздушна.
— Лили, запомни, не сме тук да стоим дълго, а да се забавляваме.
— Добре, води ме.
На втория етаж Антон започна да разглежда дрехите, да ги сваля от закачалките и да ги мята на рамото си. Избираше неща, които никога не бих забелязала, и въпреки това някои от тях ставаха за носене, а други ме изненадваха с екстравагантната си кройка. Сякаш бе метафора на живота ми с Антон. Той разширяваше кръгозора, караше ме да видя живота от друг ъгъл, дори и облеклото си. За отрицателно време беше намерил консултант и двамата ме обличаха в хубави дрехи.
Накара ме да пробвам хиляди неща — къси кожени поли („Защото имаш красиви крака, Лили“), черна, женствена рокля с деколте („Имаш прекрасна кожа, Лили“).
Опитах да бъда много личности едновременно. Бях рок звезда, елегантна френска филмова актриса, строга библиотекарка. Мрачното ми настроение се разсея, смеех се и се забавлявах. Антон беше страхотен, мъж на големите жестове, с екстравагантност и визия.
Откакто започнахме да се срещаме, той редовно ми носеше подаръци — неща, които никога не бих се осмелила да си купя. Като чантичката от „Джо Малоун“, за която бях чела в едно списание и си мечтаех за нея, както шестгодишно момиченце си бленува розов велосипед. Рядко пътувах. Всъщност нямах нужда от тази малка и прекрасна чанта, но той беше наистина незаменим в дребните детайли и беше забелязал, че искам точно такава и въпреки че го умолявах да не харчи пари, подаръкът толкова ми харесваше, че спях с чантата. Не бих я дала дори на Зулема.