Руби измъкна блестяща пудра и, докосна раменете ми с дебела четка за грим.
— Трябва да вземем това — реши Антон. — Розовият грим и тънката очна линия, за да може Лили да си ги сложи в къщи сама. — После се обърна към мен: — Това е инвестиция.
Погледнах го. Каква ти инвестиция, но в момента не ме беше грижа.
— Харесва ли ти нещо друго?
— Може би основата — отговорих колебливо. — И ми харесва червилото.
— Значи и тях — нареди Антон на Руби. — И естествено спиралата за мигли.
— След всичко, което направи за теб — прошепна ми Антон, докато Руби вече опаковаше избраната козметика — ще бъде престъпление да не купим нищо.
Преди да залепи пликчето, Руби пъхна в него няколко безплатни мостри.
— Страхотно — възкликна Антон. — Толкова мило от ваша страна.
— О! — Руби изглеждаше изненадана от неподправената му признателност.
— Ще ви дам още няколко. — Тя взе още няколко, прибави ги към останалите и аз се усмихнах на себе си.
Антон не прибягваше до хитрости и се радвах, че хората го харесват. Той непрекъснато флиртуваше, но никога натрапчиво или досадно.
После Руби ни подаде блестящата торбичка и ние напуснахме магазина.
Бях в прекрасно настроение, весела от пазаруването, от хубавия си външен вид, от новите ми блестящи дрехи и лице, по които нямаше прах.
— Не искам да се връщам вкъщи.
— Много хубаво, защото няма да направиш нищо подобно, нали Зулема е у дома? Двамата с теб отиваме по живот.
Заведе ме в един частен клуб в Сохо, където изглежда познаваше всички. Седнахме в отдалечено облицовано с кожа сепаре, дискретно изолирани от другите. Антон не ме попита какво ще пия, нямаше съмнение, че ще бъде шампанско. Седях с новите си дрехи и красиво лице и закратко забравих и разрушената ни къща, пода, който скърцаше от разпиляната захар, и постоянното невидимо, но страховито присъствие на Джема.
Почувствах се страхотно, красива и лудо влюбена.
Известният фризьор в Сохо придаде обем на косата ми и тя стана много хубава. Антон свърши чудесна работа, като ми лакира ноктите, а новите ми дрехи и боти изглеждаха перфектно.
В последната минута разбрах причината за моето участие в програмата „Илевенсис“ — темата бе за нападения и обири. Въобще не ги беше грижа за книгите ми, единствено се интересуваха колко зле съм пострадала.
— Лежахте ли в болница? — една от състрадателните водещи се обърна към мен с изкуствено загрижен тон.
— Не.
— Не? О, Господи — беше силно разочарована, но след като споделих колко съм се бояла да не пометна, сякаш се поразвесели.
По-късно по телефона ми се обадиха Вив, Баз и Джез, които ми казаха, че се гордеят с мен, ала коментарът на Деби беше:
— Знам, че нямате пари, но нужно ли беше да носиш парцали?
Повод за забележката беше страхотната ми нова блуза.
— Ха-ха-ха — чух престорения й смях.
Глава 28
Септември беше месец на възход и падение, ако говорим за финансите ни.
Антон и Мики прекараха по-голямата част от лятото в работа — сключиха предварителен договор за сценарий, финансиран от три отделни източника, и договори със сексапилната актриса Клои Дру и изгряващата режисьорка Сърета Павел.
Беше сделка, която щеше да изправи на крака „Ай-Кон“, всичко изглеждаше наред, договорите бяха готови за подписване, когато сценарият привлече вниманието на Холивуд. Докато се усетят, американските акули го откупиха и цялата сделка рухна като къщичка от карти. Антон изпадна в мрачна депресия.
Да гледам отчаянието му наистина бе ужасяващо, защото той беше вечният оптимист. Но прекалено много от начинанията му бяха пропаднали. Оплакваше се какъв е неудачник, как ни е провалил двете с Ема и как било време да се захване с друга работа.
— Мога да стана барман — каза той, седнал в леглото. — Или пчелар.
Все пак имаше и положителна страна. Мрачното му отчаяние като че ли повлия на майсторите. Без дори да ги подканяме, поставиха четирите трегера и дори измазаха най-голямата спалня.
Цялата седмица Антон не беше на работа.
— Направо не ми се излиза — мърмореше той. — Толкова е трудно да намериш добър сценарий, това беше големият ни шанс. Имам чувството, че никога няма да ни потръгне.
Прекарваше много време с Ема. По някакъв начин бе успял да разкара Зулема за седмицата. Подозирах, но не го попитах, вероятно й беше платил, за да не идва.
Антон стоеше на вратата на моя кабинет и ме гледаше как пиша. Лицето му изразяваше противоречиви емоции.
— Толкова много работиш — каза той и после извика:
— Ема, къде си?
Ема влезе, облечена в гащеризон на сини и червени хоризонтални черти.