Антон я погледна нежно.
— Приличаш на унгарски щангист — засмя се той и след това добави: — От 1953 година.
Чувствах, че вече се оправя.
Въпреки това никога не се върна напълно към старата си работа.
Многократно коментираше колко усилено работя, как парите, които влизат вкъщи, ги печеля аз, и как без мен нямало да имаме нищо.
Това ме плашеше, тъй като дори и в този момент всичките доходи да идваха от моята работа, не бях убедена, че ситуацията ще продължи вечно. Мъчех се да вдъхна увереност на Антон и подкрепях идеите му с цялата си енергия, за да започне да печели достатъчно, че да се почувстваме сигурни. Не ме радваше съзнанието, че всичко — от къщата до храната — зависеше изцяло от мен.
През последния ден на месец септември пристигна моят първи чек с процента за „Церовете на Мими“. Абсурдно голямата сума — сто и петдесет хиляди лири — изглеждаше като шега. Разплаках се от гордост. Взех томчето от прашната етежерка и се загледах във всички тези думи, чийто резултат бяха парите, които гарантираха нашата къща… Всичко беше чудо, от нещастното започване на книгата до невероятния й успех.
Антон ме снима как държа чека — сякаш бях спечелила от лотарията — после го целунах за сбогом, тъй като по-голямата част от парите вече бяха определени за нещо. За банката, за майсторите, за кредитните карти…
— Само ти и аз можем да имаме чек за сто и петдесет хиляди и два дни по-късно да останем без почти нищо — оплаках се на Антон.
— Но ги похарчихме за хубави неща — възрази той. — Виж, ние сме отговорни възрастни хора. Нали платихме първата вноска за къщата в банката. Сега няма да си я вземат обратно.
Потреперих. Мразех такива шеги.
— Съжалявам — извини ми се той. — Безгрижието на младостта.
— А следващата вноска е…
— На 13-ти ноември, когато ще подпишеш твоя нов договор с „Долкин Емери“.
Той замълча и аз почувствах, че отново изпада в мрачно настроение. Не, не и днес. Не когато наистина имахме причина да сме весели.
— Мразя, че всичко е на твой гръб — думите му звучаха нещастно.
— Недей — помолих го. — Поне днес не мисли така. Почини си поне един ден от тези мисли.
— Потисната съм — Миранда Йнглънд се обаждаше по телефона.
— Хормони — успокоих я аз. — Случва се, когато си бременна.
— Не са хормони. Това е проклетият Амазон. Току-що бях в Интернет. Не знам защо го правя. Последната ми книга е получила средно три и половина звезди. Предишната имаше пет. И отзивите от читателите са толкова неприятни.
— О, Боже — възкликнах аз. — Понякога наистина могат да бъдат ужасни.
— Ти няма за какво да се тревожиш — продължи тя весело. Погледнах за „Церовете на Мими“. Явно им е любимата. Почти всеки отзив ти дава пет звезди. Биха ти дали шест, ако можеха.
Не трябваше да го правя.
След като приключих разговора, погледнах в Амазон отзивите за „Церовете на Мими“ и прекарах няколко щастливи мига, разглеждайки страница след страница, виждайки петте звезди, с които бе оценен романът.
Но гордостта предшества падението. Вместо да спра, се почудих дали някой е написал нещо за „Кристално чиста“. Въпреки че нямаше да излезе преди края на октомври, пробните екземпляри бяха вече готови и се разпространяваха по летищата.
Написах „Кристално чиста“ и бях развълнувана да открия, че вече има рецензии. Само три. Но това беше началото.
Тогава видях заглавието на първия отзив и едва не ми прилоша. Читателка от Дарлингтън го беше озаглавила „Жалка работа“. Беше ми дала само една от петте възможни звезди. Е, поне една, утеших се, сбърчила вежди. И започнах да чета.
Единствената причина, поради която съм оценила тази книга с една звезда е, че нулата не съществува като оценка.
Боже.
Напиках се от смях, като четох „Церовете на Мими“, но в тази торба с гадости няма нищо забавно. Купих книгата на летището, защото възнамерявах да прекарам една седмица на слънце и съжалявам, че не похарчих парите, за да си взема новото издание на „Секс на плажа“ вместо нея.
О, Господи. С разтуптяно сърце се насочих към следващото изказване, надявайки се, че ще е по-приятно. Оценката беше две звезди.
Отзив от читателка от Норфолк
Бях потисната и не бях излизала от къщи почти шест месеца, преди да прочета „Церовете на Мими“. Толкова ми повдигна духа, че отново се върнах в групата за лечение на наднорменото тегло. Представяте ли си радостта ми, когато разбрах, че Лили Райт има нова книга. Помолих съседката си да ми я купи от летището, защото отиде да посети майка си в Джърси. Надявах се, че ще се почувствам достатъчно добре, за да си потърся работа на половин ден след като я прочета. Вие прочетохте ли я? Невероятно депресираща. Едва не ме върна в старото ми състояние. Давам оценка две звезди, защото, въпреки че книгата не ми достави очакваното удоволствие, се Смятам за готин човек.