Той беше любимият й човек и всяко нещо, което правеше тя, сякаш не се бе случило наистина, докато не го споделяше с него. След няколко дни далеч от него започваше да страда почти физически. Той я познаваше. Връзката им се основаваше на откровеността и на света нямаше други двама души, които така добре да си подхождат.
Виждаше себе си и него далеч в бъдещето, като възрастни хора, като факири на трудните кръстословици, все още луди един по друг, все още близки.
Но днес гневът на Марк сякаш издигна преграда между тях. Възнамеряваше да напусне Каси и това беше добре. Спомни си поговорката: Единственият начин да избягаш от горяща къща, е да я прекосиш. Другата възможност беше да загуби Марк, но за нея тя не съществуваше.
Беше готова. Както винаги е била. Само към Каси чувстваше…
Спомни си какво й беше казала Беки: че навярно тази бременност не е случайна. Навярно беше допуснала да се случи, за да й наложи определено решение. Смешно обаче, че не беше напълно сигурна дали е бременна, че всеки друг го вярваше повече от нея. Започна да убеждава себе си, че идеята й харесва. Тя, Марк и детето — би било чудесно. Животът й щеше да се промени, но към добро. Трябваше да признае, че не бе мечтала за това. Наистина не беше почувствала онзи глад, който връхлита други хора да имат дете, без значение как. Но сега бебето беше част от цялостната картина, беше детето на Марк и всичко беше различно.
Постави ръка на корема си, така се прави, нали? Естествено е да стане майка. Как ли ще изглежда детето им? Тъмно, русо, червенокосо? В момента гените им навярно се бореха кой да вземе надмощие.
ЛИЛИ
„Кейтриона се боеше и сега страхът й доби плът и кръв в лицето на четвъртото увредено дете. Не й трябваше друго доказателство. Вече знаеше. Досещаше се от дълго време. Случаите на рак бяха необичайно много, явно нещо го предизвикваше…“
Не слушаха. Книжарницата бе в Шефилд, поредната спирка в убийствената промоционална обиколка за „Кристално чиста“, и осемдесетината жени, натъпкани в стаята, си разглеждаха ноктите, брояха плочките на пода, планираха утрешната вечеря — само и само да изтърпят скуката, докато четях.
Хвърлих бърз поглед към публиката си; групичката с бели рокли; трите, които бяха помолени да се преместят в задната част на книжарницата, защото високите им островръхи шапки пречеха на останалите да гледат; приятелките от предния ред, държащи магически пръчици, които бяха направили сами. Разбира се, имаше и множество обикновени жени.
През цялата седмица беше едно и също: на всяко четене се тълпяха посетителки, които усърдно се бяха постарали да заприличат на героини от „Церовете на Мими“. Но с риск да прозвуча неблагодарно, бих предпочела да не го бяха правили. Караха ме да си мисля: „Какво създадох?“ (И отвличаха вниманието от „Кристално чиста“, книгата, която силно се надявах да продам.)
Ново неспокойно шумолене достигна до мен, както бях кацнала на високия си стол, и реших да съкратя по-голямата част от четенето: бях постъпила по същия начин и предишните вечери. Просто бях поразена от тяхното отегчение, за да удължавам агонията им.
„Кейтриона вдигна телефона. Отдавна трябваше да проведе този разговор…“
Направих малка пауза, за да разберат, че съм свършила и казах:
— Благодаря ви — и поставих книгата на катедрата. Последваха учтиви аплодисменти и когато стихнаха, аз запитах:
— Имате ли някакви въпроси?
Една жена скочи на крака. Не го задавай, помолих аз. Моля те, не питай това. Но естествено, тя попита. Това беше първият въпрос по време на всяко четене през цялата обиколка.
— Ще напишете ли друга като „Церовете на Мими“?
Одобрението на останалите беше почти осезаемо. Всички започнаха да кимат. И аз щях да попитам същото, се носеше във въздуха, подобно на шепот. Добър въпрос. Да, много добър въпрос.
— Не — отговорих аз.
— Оооо — отвърна като ехо публиката. Тонът им не изразяваше само разочарование, бяха обидени, направо ядосани. Самоделните пръчици от първия ред развълнувано се заклатиха, а трите „вещици“ отзад свалиха островръхите си шапки и ги притиснаха към гърдите си, сякаш отдаваха почит на мъртвец.
Отчаяно се опитах да обясня, че „Церовете на Мими“ е единствена и е написана като реакция на преживелицата ми с обира.
— Но не може ли да се опитате да ви нападнат отново? — предложи друга жена. Естествено предположих, че се шегува.