Сценарият, с който се разтушавах, включваше и бягството ми в някакво село, близо до морето; фантастично девствено море с високи вълни с големи гребени, разбиващи се в брега и всичко, каквото се полага. Правя дълги, прекрасни разходки покрай брега или по скалите, и докато мрачно ходя насам-натам, някакъв селянин хубавец ме забелязва и въпреки че не съм стъпвала на фризьор от цяла вечност, е заслепен от мен. Естествено, той всъщност не е селянин, а син на филмов режисьор или бивш предприемач, продал свръхмодерната си компания за милиони. Аз имам ефирен и деликатен вид, но понеже съм дълбоко наранена, се държа студено с него в селския магазин, когато той се опитва да бъде мил с мен. Обаче вместо да ме нарече тъпа кучка, както става в истинския живот, и да насочи вниманието си към селската хубавелка, той оставя по две пресни яйца пред прага ми всяка сутрин. Връщам се от шесткилометровия си преход покрай скалите и намирам яйцата — все още топли, разбира се, очакващи ме за закуска. (Нищо, че обикновено закусвам шоколад и три купички овесени ядки.) Правя си възхитителен омлет с див магданоз, наскубан от градината пред къщата. Или ми оставя набран лично от него свеж букет от диви цветя и следващия път, когато го срещна, не му се подигравам: „Да не би доставките на цветя да стигат и дотук?“ Напротив, благодаря му, като му казвам, че лютичетата са любимите ми цветя. (Ако са лютичета, де.) По-нататък се появавам в кухнята му, където го виждам как нежно храни малко агънце с биберон и сърцето ми започва да се топи. Докато една сутрин, докато си карам велосипеда, една скала се откъртва, повличайки ме със себе си. Предупредили са ме, че ръбът на скалите е ронлив, но изгубила интерес към живота, не обръщам внимание. Ала по някакъв начин красавецът фермер ме вижда как политам към морето, докарва трактора си и с помощта на въжета ме изтегля от малката издатина, където по една щастлива случайност съм се озовала. Глупости. Мечти и просовидения.
Глава 6
До: Susan_inseattle@yahoo.com
От: Gemma343@hotmail.com
Относно: Драмата, която няма край
Чакай, да чуеш. Снощи си лежах в леглото и се утешавах с фантазиите за фермера филмов режисьор, когато чух шум откъм мамината стая. Нещо сякаш тупна и тя започна жалостиво да вика: „Джема, Джема.“ Ей така: „Джжееее-маааа… Джжеееемаааа…“
Така че, втурнах се към нейната стая и я заварих да се мята като риба на сухо и да стене: „Сърцето ми!“ (Това хората действително го казват в истинския свят.) „Получавам инфаркт!“
Повярвах й — беше посивяла, гърдите й се издигаха и спускаха и беше изцъклила очи. Така рязко грабнах телефона от нощното шкафче, че той се прекатури на пода.
Няма нищо по-страховито от това, да набереш телефона на бърза помощ — преди го бях правила само веднъж: Антон имаше пристъп на нечувано хълцане, а аз яко се бях напила. (И той също, да си кажем правичката, та затова и хълцаше.) Бяхме опитали всичко, за да спре: пъхнахме студен ключ под ризата му, пи от обратната страна на чашата, прочете извлечението си от банката и видя с колко е на червено. Тогава ми изглеждаше като спешен случай, а операторът ми тръшна телефона.
Но сега беше друго. Приеха ме на сериозно, казаха ми да поставя мама в подходящо положение (каквото и да значеше това) и обещаха, че линейката идва веднага. Докато чакахме, държах ръката на майка ми и я умолявах да не умира.
— Една мисъл ме крепи — каза задъхано тя. — Това ще е за урок на баща ти.
Най-ужасното беше, че дори нямах домашния телефон на татко. Трябваше да настоя и да взема номера на Колет с непреклонното лице за спешни случаи, но бях прекалено горда да го поискам.
Майка ми хриптеше и се бореше за въздух — беше направо ужасно, мога да ви уверя — а аз не можех да се начудя на лошия си късмет. Представете си! Да загубя и двамата си родители за една седмица. Това не го пишеше в хороскопа ми миналата неделя.
Точно тогава ми се прииска есенните вечерни класове, за които ти и аз се бяхме записали (но престанахме да ходим след третата седмица) да бяха по оказване на първа помощ, вместо по йога или разговорен испански. Навярно щях да науча как да различа дали майка ми ще живее, или умира.
Смътно си спомних нещо за аспирин — не трябваше ли да се дава на сполетени от сърдечна криза? Или категорично се казваше, че трябва да им го дадеш, или със сигурност — че не трябва.
В далечината се чу воят на сирени, приближи се, после през завесите на спалнята проблесна синя светлина. Изтичах долу да отворя входната врата и десет минути по-късно, когато бях отключила всевъзможните вериги и ключалки, двама хващащи окото яки млади мъже (сигурно щеше да ги харесаш) се втурнаха вътре, затрополиха нагоре по стълбите с носилка, вързаха мама в нея, после изтрополиха надолу, а аз подрипвах подир тях. Вкараха я в линейката, скокнах вътре след нея, след което свързаха майка ми към какви ли не монитори.