ЛИЛИ
Антон се върна от работа. Втурна се в стаята и каза:
— Погледни какво ми изпратиха днес!
Отдавна не го бях виждала толкова оживен. Размаха една книга и когато видях, че това е романът на Джема „Пътешествие към дъгата“, скочих и я грабнах, нетърпелива да я прочета. Както обикновено ми се зави свят.
— Откъде я взе?
— Пробно копие. Джим Суийтмън от медийния отдел на „Липмън Хай“ ми го изпрати. Добрата новина е — Антон сякаш грееше, — че книгата не е за нас.
— А лошата?
— Няма лоша новина.
Но никой никога не казва: „Добрата новина е…“, ако няма лоша.
— Как е? — попитах аз. — Хубава ли е?
— Не — вълнението се изпари от него, подобно на цигарен дим.
Изненадана, го упрекнах:
— Но ти я харесваш.
— Не.
— Вярно е.
— Не.
Задържах дъх, защото знаех, че предстои едно „но“.
— Но — каза той, — искам да я екранизирам.
Стоях като вкаменена и мълчах. Единствено знаех, че никога не е поискал да екранизира моите книги. Нито една.
Бяха минали пет седмици, откакто се изнесохме от нашата къща, но ми се струваше много по-дълго. Прекарахме безрадостна Коледа в подобния ни на кутия апартамент — беше още по-мрачна, защото очаквахме Джеси и Джулиан да се върнат от Аржентина, но в последния момент ни съобщиха, че няма да дойдат.
Независимо от няколкото покани за Нова година — като започнем от Мики и Киара, продължим с Вив, Баз и Джез и свършим с Ники и Саймън — прекарахме нощта сами, вдигайки наздравица с шампанското, което „Долкин Емери“ ми бяха изпратили през онези отдавна отминали дни, когато „Церовете на Мими“ щурмуваше класациите и ме харесваха. Пихме за „идващата година“ с надеждата, че ще бъде по-добра от изминалата. После дойде януари — какво да кажа — беше просто януари. Най-доброто, което можеш да направиш, е да дишаш, да издишваш и да го чакаш да отмине.
„Кристално чиста“ не пожъна, както се бях молила, успех в последния момент. Самоувереността ми и творческите ми сили бяха станали на пух и прах и след октомври не бях написала нито ред. Какъв беше смисълът, ако никой няма да го публикува? Беше прекалено студено, за да излизам, и прекарвах дните си с Ема, гледайки „Дора Изследователката“ и „Джери Скачача“.
Беше катастрофа да изгубим дома си, но не се залъгвах с илюзии, че нещо ще се подобри в бъдеще. Антон и аз бяхме опустошени. Наблюдавах събитията отдалеч, все едно се случваха на други хора.
Вече нямаше какво да си кажем; разочарованието ни беше прекалено осезаемо. Горчиво негодувах срещу безразсъдството на Антон по отношение на парите. Толкова обичах къщата, която изгубихме, и чувствах, че стана по негова вина. Той ме беше убедил да я купим — спомням си колко много и различни възражения изтъквах — и ако не я бяхме купили, нямаше да я загубим. Загубата й беше съкрушителна и се чувствах неспособна да му простя. По някаква причина се сещах за деня, в който ме беше завел на пазар в „Селфриджис“; нямахме и петак, и какво направихме? Още повече задлъжняхме. На времето то ми се струваше възхитително безгрижие, сега беше ясно, че е идиотска безотговорност. Своеволие, което да те подтикне да купиш къща, която можеш единствено да загубиш.
И въпреки че Антон не го изразяваше гласно, чувствах, че обвинява мен, че не написах още една книга, която да се превърне в бестселър.
Закратко бяхме на върха на вълната — беше трудно първо да привикнем към цялото вълнение и надежда, а после отново да се сринем надолу.
Рядко си говорехме, а когато това изобщо ставаше, разменяхме няколко думи за детето.
Имах чувството, че от много дълго време не съм си поемала дъх както трябва. Всяко вдишване беше плитко, страхливо, жалко усилие, което не ми носеше никакво облекчение. Вече не можех да спя повече от четири часа на нощ. Антон не преставаше да ме уверява, че животът ни ще се подобри. И навярно мислеше, че наистина ще стане така.
— Клоуи Дру ще бъде идеална за главната роля — палеше се той.
— Но „Ай-Кон“ няма пари да екранизира книгата.
— Би Би Си иска да направим съвместна продукция. Ще осигурят парите, ако Клоуи подпише договор.
Въпросително се наклоних към него. Нима вече бе говорил с Би Би Си? Подготвяше договор?
— Говорил ли си вече с Клоуи за филма?
— Да. Голяма свежарка е.
О, Боже.
— Джема никога няма да ти разреши да го екранизираш. След всичко, което й причинихме, не се и надявай.
Но той се надяваше. Виждах го в очите му. Вече я убеждаваше, използвайки всички възможни средства. Познавах този Антон, с небрежното му, нехайно очарование. Беше амбициозен, но сега ми идваше като удар под кръста.