Джоджо се замисли. Беше гадно, но така и така всичко скоро щеше да излезе наяве.
— Добре. Може ли да обобщя? Имам шанс петдесет на петдесет да спечеля. Юридическият ми представител, ти — ще ми струва хиляди, и да получа компенсация, тя ще покрие хонорара ти. Ако загубя, става лошо, но няма да загубя, защото правдата е на моя страна!
Айлийн не можа да сдържи усмивката си и добави:
— Трибуналът може да не е на твоето мнение. Възможно е да решат, че Ричи е бил по-добрият агент и е заслужавал да го изберат…
— Няма. Избраха го, защото мазникът умее да играе голф. Само затова. Нека да действаме. Какво следва да направим?
— Преди всичко трябва да уведомим работодателите ти. Да им кажем, че ще ги съдим.
— Кога можем да го направим?
— Веднага.
— Чудесно.
В таксито, обратно към работата оптимизмът на Джоджо започна да се изпарява. Беше се впуснала в дълго, тежко изпитание. Айлийн бе казала, че шансът й да спечели е петдесет на петдесет. Джоджо смяташе, че трудностите ще бъдат повече, но Айлийн беше експерт…
Ами ако загуби? При мисълта я побиха тръпки. Тя знаеше, че Ричи не заслужава повишението, но това не означаваше, че и трибуналът ще стигне до същото заключение. Справедливостта не винаги тържествува; никой не знаеше тази тъжна истина по-добре от нея — беше работила в полицията.
Изведнъж я обзе силно желание да прекрати всичко. Щеше да е лесно да спре сега, преди да изпратят съобщението на „Липмън Хай“. Какъв смисъл имаше да ги съди? Дори и да спечелеше, нямаше да отстранят Ричи Гант и нямаше да поставят нея на негово място. Най-лошото вече се беше случило; не можеше да промени решението на съдружниците. Нищо не можеше да се поправи. Струваше ли си да рискува отново да я унизят, този път пред хората?
Но нямаше да се предаде. Нямаше да остави Гант да се измъкне. Нейното щастие нямаше значение. Следващите месеца или колкото щеше да продължи процесът щяха да бъдат изключително трудни. Нужен й беше много късмет.
Отново на работа
— Търси те Марк — каза Манодж.
— Знам. — Беше оставил две съобщения на мобилния й телефон, а когато си провери електронната поща, единият имейл беше от Марк и гласеше да му се обади веднага щом се върне. Така и направи.
— Не мога да повярвам — каза той. — Срещнала си се с адвокат по трудовоправни дела?
— Да.
— И?
Преглътна, не гореше от нетърпение да му каже.
— Ще съдя „Липмън Хай“ за полова дискриминация. Ще ви го съобщят официално до края на седмицата.
Той доби вид, сякаш му беше ударила шамар.
— Не го вярвам.
— Но, Марк, аз трябваше да стана съдружник. Не беше правилно да изберат него.
Погледна я и лицето му се изкриви от отчаяние.
— Моля те, не ме гледай така — помоли го тя. — Не съм ти враг.
— Помисли реално, Джоджо, съдиш моята компания.
— Това не е твоята компания…
— Аз съм съдружник, отговарящ за мениджмънта. Знаеш ли как ще ни се отрази това? Моля те, заради нас, прекрати го.
— Марк, недей. На теб ти е все едно. Ти си само съдружник, отговарящ за мениджмънта. Моля те, Марк, очаквам да ме подкрепиш.
— Това ще ни унищожи, а теб не те е грижа.
— Напротив! Нищо няма да разруши. Все още искам довечера да кажеш на Каси. После да дойдеш при мен.
Той потърка очи.
— Добре.
Но по-късно тя получи съобщение. Есемес, дори не се беше записал на гласовата й поща.
Не мога да го направя довечера.
Целувки: Марк
Десет минути по-късно
Телефонът иззвъня и тя грабна слушалката. Но беше само Антон Калоран, приятелят на Лили Райт.
— Книгата на Джема Хоган? „Пътешествие към дъгата“? Трябва да поговоря с някого за нея, а не мога да се свържа с Джим Суийтмън. Прочетох пилотното издание и в „Ай-Кон“ мислим, че можем да направим от него фантастичен телевизионен филм. Току-що получихме устно уверение от Клоуи Дру, че ще се снима в ролята на Изи.
— Така ли? — струваше ли си да се вълнува? Клоуи Дру беше знаменитост, но за „Ай-Кон“ не бе чувал никой.
— Разговарях с Джервас Джонс, директор на филмовия отдел на Би Би Си, и той подкрепи идеята.
Но ако Би Би Си искаха да направят съвместна продукция… Опитвайки се да покаже повече ентусиазъм, тя каза:
— Добре. Веднага ще съобщя на Джема.
Същата вечер, в дълбока и мрачна депресия, тя се прибра вкъщи. Не искаше да среща никого. Какъв отвратителен ден за кариерата й, а и Марк изглежда се отдръпваше от нея. Двоен удар.
Ами ако тя и Марк се разделят след този инцидент? Ами ако „Липмън Хай“ я освободят, докато още трае делото? Вече беше твърде късно да промени нещата. Ако спре, ще обвинява Марк, че я е накарал. Освен това, ако се откаже, Марк щеше да се разочарова от нея. Чаровното момиче, в което се беше влюбил, нямаше да си държи устата затворена. Той искаше тя да ги съди, но не го осъзнаваше! Да бе, не можеше да убеди дори себе си.