Звъннах на Коуди и той ме заведе да пийнем и да поговорим.
— Никога не съм го приемала сериозно, но я си представи, че Оуен беше Подходящия?
Коуди изсумтя.
— Подходящия може да се яви във всякакви форми и размери! Често дори не разбираш, че е той, когато го срещнеш. Има една жена, която срещнала своя Подходящ, докато пътувала с кораб към Австралия, но на брега я чакал някакъв друг, но когато отишла при него, се разочаровала и разбрала, че всъщност мъжът от кораба бил Подходящия…
— Това майка ти ли го разправя?
— Мама я е познавала.
— Мили Боже, взима любовни съвети от розовите романи. Все едно да взимаш уроци по летене от Осама Бин Ладен.
— Сега няма за кого друг да фантазирам, освен за Антон.
— Моля?
— Измисляхме си истории, в които Оуен се връщаше при Лорна, а аз — при Антон. А сега Оуен се върна при Лорна, а аз… аз… — след дълга пауза довърших, обляна в сълзи — … си нямам никого.
— Прекарвала си времето си с приятеля си, фантазирайки тъй, на глас, правилно ли схващам? Как се събирате с бившите си гаджета? Супер.
— Не е, както си мислиш. Все се карахме — ридаех така силно, че хълцах като Ханибал Лектър, но не. — Харесвах Оуен и сега толкова много ми липсва. — Нова доза сълзи се изля от очите ми и рукна като водопад. Не е честно…
Коуди ме гледаше с изумление.
— Всемогъщи Боже. И все се карахте.
— Знам. Знам, но това няма никакво значение.
— Кога за последен път си плакала така?
Опитах се да си спомня. Когато татко ни напусна? Май не пророних и сълза. Когато Антон си отиде? Не, и тогава не, поне не чак толкова. Просто се затворих в себе си и намразих всички. Прекалено бях обхваната от тревога, за да плача.
— Не знам. Май никога. О, Боже, Коуди, да не получа нервен срив?
Всеки на негово място би казал:
— Тихо, тихо, не ставай глупава, просто малко си разстроена.
Но не и Коуди. С напълно сериозен глас, той заяви:
— Нещо ти става, това е сигурно. Нещо се проявява със закъснение. Настъпва някаква промяна.
— Предполагам, че по-добре е дай отприщя пътя — изхълцах аз.
— Дааа. — Отговори ми със съмнение. — Но гледай да не го правиш пред хората.
— Благодаря ти, Коуди. — Обхвана ме нов пристъп на подсмърчане и конвулсии. Когато отново успях да проговоря, казах: — Много ми помагаш, да знаеш.
Плаках, когато се опитах да отменя ваканцията в Антигуа и плаках още повече, когато не ми върнаха парите.
— Това, че приятелят ви се е върнал при предишното си гадже, не е включено в условията на застрахователната полица — осведоми ме жената от пътническата агенция.
— Винаги има някакви уловки — казах и отново заплаках.
— Защо не заминете вие?
— Не мога. Не съм в състояние да се кача на самолета.
Тъй като жената ме съжали, наруши правилата и каза, че няма нужда да си загубя парите и може да ми резервира нещо за същата цена, когато се почувствам по-добре.
— Знам, че скоро ще се оправите — думите й ме изненадаха.
Бях за никъде. Плачех за всичко. Правех го нарочно. Взимах сърцераздирателни видеокасети, на които трябваше да си от камък, че да не се просълзиш. Като излизах вечер, приклещвах хората и им разказвах трагедията си. На коледното ни парти, което се състоя през януари, защото през декември бяхме прекалено заети да организираме чуждите празненства, аз бях момичето, което се разревава и трябваше да бъде отведено вкъщи, защото не може да се успокои.
Дори работата ми разбиваше сърцето. Подготвях много необичайно събитие — Макс О’Нийл, млад мъж, само на двадесет и осем, бе неизлечимо болен и ме нае да организирам погребалната му служба. Отначало бях трогната и поласкана, че е избрал мен. (Ф&Ф обаче не бяха. Франсес мърмореше: „Надали ще получим други поръчки от него.“)
Всеки път, когато го виждах, а ние снимахме безкрайни видеокасети, в които казваше на приятелите си да не скърбят за него, или след дългите умувания какви да са напитките за прощалното парти, си тръгвах разсипана.
И посредата на това море от сълзи се натъкнах на Джони. След един убийствен епизод с Макс минавах с колата покрай аптеката и по някакво хрумване се отбих, търсейки утеха, дъвка за душата. Разменихме си новогодишни пожелания и той попита:
— Какво да направя за теб?
За това не бях помислила.
— Ами… искам сладка ледена близалка. И — какво е това? Хирургическа марля? Ще взема един пакет.
— Сигурна ли си, Джема?
— Всъщност не, искам само близалката.