Дори и след като се опитах да си платя (той не ми позволяваше: „За Бога, това е само една близалка“), все още не си тръгвах.
— Как я караш? — попита той.
— Страхотно — отговорих нещастно аз. — Баща ми се върна. Как е брат ти?
— Много добре, скоро ще се върне на работа и отново ще разполагам с живота си. Нали ще издават книгата ти?
— През май. Но ще се продава по летищата по-рано. Някъде през март.
— Сигурно си много развълнувана.
— Да.
— Чакам с нетърпение да я прочета.
— Ще се опитам да ти взема безплатен екземпляр — тревогата ми, че ще я прочете, беше отслабнала в резултат от тъгата ми.
После ме попита — и то без да му давам какъвто и да е повод:
— Какво прави не-приятелят ти?
— О, всичко свърши. Върна се при старата си приятелка. Били са много привързани.
Очите ми се изпълниха със сълзи, засрамих се да заплача с пълно гърло, но беше достатъчно, за да ми подаде носна кърпичка. Все пак имаше цял магазин, пълен с тях.
Когато се успокоих, осъзнах, че жестът с кърпичката показваше, че тази лудост трябва да престане. Избърсах си очите и предложих:
— Май трябва да излезем да пийнем, ние двамата, ти и аз.
После се замислих и си рекох: „Това аз ли го казах?“
След което видях лицето му. И на вас щеше да ви е интересно. Сякаш го бях обидила.
— О, Боже, съжалявам — продумах, тръгвайки си, — ужасно съжалявам.
Качих се в колата, лапвайки безплатната си близалка. Татко се беше върнал, а аз бях по-неадекватна отвсякога.
Дори не допусках, че животът ми ще се промени, и то така кардинално.
Всичко започна с обаждането на Джоджо.
— Няма да повярваш каква разкошна новина имам — каза тя. — Обадиха ми се от една филмова компания на име „Ай-Кон“. Искат да направят телевизионен филм по „Пътешествие към дъгата“. Ужасно я харесват, но нямат никакви пари. Обаче споменаха нещо за съвместна продукция с Би Би Си. Антон каза…
— Антон?
— Да, Антон Калоран. Хей, той е ирландец, сигурно го познаваш.
— Познавам го. Тишина.
— Само се шегувах. Но щом познаваш Лили, сигурно познаваш и него.
— Познавах го, преди Лили да го срещне.
Не се опитвах да печеля точки. Бях като вцепенена. Антон искаше нещо, което аз притежавах. Имах нещо, което Антон искаше. Дори в най-развихрените си фантазии не си бях представяла подобна ситуация. Спомних си как преди три и половина години почти бях готова да се самоубия заради него. Исках го толкова силно, а бях безпомощна. Каква лудост е животът. Останала без дъх, настоях:
— Джоджо, кажи ми нещо повече.
— Казах ти, каквото зная. Нямат пари, но Би Би Си има. Интересува ли те, поне на теория?
— Разбира се, че ме интересува!
— Казах им. Тези неща отнемат време, не се ентусиазирай прекалено, ще те държа в течение.
— Но…
Тя беше затворила и аз се взирах в телефона, прекалено изненадана, за да продължа както обикновено. Антон! Съвсем изневиделица! Да се интересува от книгата ми!
Джоджо бе съобщила, че компанията му се нарича „Ай-Кон“, така че веднага проверих в мрежата и не можах да повярвам на това, което прочетох: не били нищо особено. Имаше скорошна статия от някакво списание, където се казваше, че „Ай-Кон“ нито правели интересни програми, нито печелели кой знае колко през последната година и ако скоро не им потръгне, ще трябва да преустановят дейността си. Изглежда „Пътешествие към дъгата“ беше последната им надежда — всичко или нищо. Навярно грешах, ами ако не беше така? Колко силно искаше Антон моята книга? За първи път от много време се замислих за него и Лили. Тя едва ли цъфтеше в момента, с новия си роман, пълен провал. Може на Антон да му бе омръзнало от нея, сигурно беше готов да напусне кораба.
Чудех се какво да направя. Трябваше ли да оставя работата да мине през обичайните канали, или да се свържа директно с него? В крайна сметка, бяхме стари приятели…
През следващите дни не мислех за нищо друго; толкова се увлякох, че почти забравих да плача.
После Джоджо се обади повторно.
— Джема, имам едно предложение.
— Още едно? Казвай.
— Реших — гласът й звучеше развълнувано — да основа собствена агенция. Искам да те взема със себе си.
Какъв късмет. И аз винаги съм искала да основа собствена агенция. Харесвах изражението на лицето си.
— Какво каза? Съгласна ли си, или не?
Съвсем обезумях. Това беше жената, която ми осигури шестдесет хиляди. Защо да не работя с нея?
— Естествено, че съм с теб. Кои други автори ще дойдат?
— Миранда Инглънд, Нейтън Фрей, Иймън Фарел…
— А Лили Райт?
— Още не съм говорила с нея, но се надявам…
— Въпреки че последната й книга не се представи добре.