Катастрофално. Имашеоще една статия в „Литературни новини“ за нейния провал. Била под въпрос в „Долкин Емери“. В статията се казваше, че ще има голям късмет, ако въобще сключи някакъв договор.
— Имаше и добри отзиви — възрази Джоджо.
Така ли? Не бях виждала нито един.
ДЖОДЖО
Петък сутринта
Джоджо провери дали „Литературни новини“ съобщава, че е избрана за съдружник, след което влезе в кабинета на Марк и му подаде лист хартия. Той го погледна.
— Какво е това?
— Заявлението ми. Напускам.
Марк изглеждаше повече от разтревожен.
— Джоджо, вече си съдружник, нали това искаше?
— Само защото приятелят ми е дърпал конците.
— Ако приятелят ти беше направил подходящото нещо в подходящия момент, например да гласува за теб, нямаше да има нужда да дърпа конците.
— Ти постъпи, както смяташе за правилно.
— Не го прави — замоли се той.
— Напротив. Основавам собствена фирма.
Марк издаде нещо между смях и въздишка.
— Марк, не мога да остана тук. Как ще работя с Гант, когато не станах съдружник по нормалния начин? Няма да стане. Нито пък ще отида в друга агенция, за да гледам как всичко се повтаря отново.
Той се засмя, победен, след което попита:
— Джоджо, ами ние? Аз и ти?
Странно, още не беше решила какво да прави, не и до този момент. Погледна го, видя любимото лице, толкова близко и красиво, помисли за привързаността и страстта, приятелството, надеждите им за бъдещето, децата, които щяха да имат заедно, близостта и интелектуалната подкрепа, която щяха да си оказват, докато и двамата остареят.
— Всичко свърши, Марк — каза тя.
Той кимна, сякаш бе очаквал да го чуе.
Тогава за пръв път — и последен — тя си позволи нещо, което никога не бе правила по време на работа: прегърна го. Притисна се с цялото си тяло, с надежда да си спомня как го е почувствала, ароматът му, топлината на тялото му. Притисна го силно, опитвайки се завинаги да го запечата в паметта си. После си тръгна.
Докато разчистваше бюрото си, Джоджо се запита къде са кашоните, които винаги са част от декора, когато хората във филмите напускат работа. Не че имаше много вещи…
По коридорите на „Липмън Хай“ шептяха: „Джоджо си събира нещата, какво ли става?“
Телефонът иззвъня и тя разсеяно го вдигна. Беше Миранда Инглънд.
— Джоджо, мислех си…
Джоджо изстина.
— В новата ти фирма имаш ли сертификат за работа с чуждестранни права?
— Не още, но и това ще стане.
— Нямаш и медиен отдел?
— Но ще организирам.
— Джоджо, за книгата, която пиша тази година, имам нужда от продажби в чужбина. В Германия ми плащат почти колкото в Англия. А правата за екранизация също ми носят големи суми.
— Миранда, кой те подучи? Ричи Гант ли?
— Никой!
— Какво ти предложи?
— Нищо!
— По-малък процент комисиона? Това ли е? Девет процента? Осем? Седем?
Миранда помълча и неохотно призна:
— Осем. Плюс медиен отдел и чуждестранни права.
Манодж затанцува пред нея, държейки лист, на който пишеше: „Джема Хоган е на телефона. Спешно.“
— Миранда, предлагам ти седем процента и ще имам медиен отдел и чуждестранни права до три месеца.
— Ще си помисля.
ДЖЕМА
Карах към къщи след една среща, когато телефонът иззвъня. Обадих се и един мъжки глас каза:
— Мога ли да говоря с Джема Хоган?
— На телефона.
— Казвам се Ричи Гант, от литературна агещия „Липмън Хай“.
Компанията на Джоджо.
— Здравейте.
— Джема, книгата ви много ми хареса.
— Благодаря. Защо ми се обаждате?
— Навярно не сте чули, но Джоджо Харви реши да напусне и да работи самостоятелно.
— Чух.
— О. Е, да. Вярно е, че Джоджо е прекрасен агент, но да работи сама? Съдружниците се тревожат за нейните клиенти.
— Така ли?
— Сама, тя няма отдел за чуждестранни права. Нито медиен. Мисля, че „Пътешествие към дъгата“ може да се превърне в чудесен малък филм, но едва ли Джоджо ще може да се справи сама.
— Да, но…
— Мисълта ми беше, защо не останете с „Липмън Хай“? Има няколко отлични агенти и аз самият много ще се радвам да ви представлявам. Освен това съм съдружник.
Казах му, че ще си помисля, и веднага се обадих на Джоджо. Тя говореше по другия телефон, затова настоях пред помощника й, че е спешно. Веднага ми се обади.
— Джоджо, някой си Ричи Гант преди малко ми звънна и каза, че си нямала права за чужбина. Искаше да ме представлява. Какво става?
— И на теб ли? Едва съм се отделила и вече ми краде клиентите. — Гласът й леко трепереше. — Сякаш гледам „Джери Макгуайър“.
При предишното обаждане, в което съобщаваше, че създава нова агенция, звучеше, като че съобщава нещо чудесно, но сега гласът й издаваше паника. По някаква причина е била принудена да напусне и сега отчаяно търсеше клиенти, които да й помогнат да закрепи фирмата си.