Всъщност, тя това и искаше. Нямаше намерение да се връща при него.
Но, сякаш отстрани, видя себе си, как седи в апартамента, в безрадостната февруарска сряда сутрин, след като най-близкият й приятел си беше отишъл, а кариерата й бе в развалини.
При тази гледка Джоджо плака толкова отчаяно и така дълго, че после едва можа да се познае в огледалото. Когато потопи лицето си в умивалника, пълен със студена вода, за да успокои червените подутини, й мина през ум да остане в банята и да се удави. За първи път на тридесет и три години разбра какво значи да искаш да се разделиш с живота.
За около секунда.
След това се стегна. Колеги? Кому са дотрябвали? Автори? Щяха да налитат с дузини. Друг като Марк? Колкото щеш. Светът бе пълен с тях.
ЛИЛИ
Повече от седмица живях с убеждението, че между мен и Антон е свършено. Таях в себе си тази неприятна увереност, сякаш знаех, че под леглото ми има скрито смъртоносно оръжие — все още не говорехме за това, а и аз не смеех да предприема първата стъпка.
Убеждението ми, че времето ни е изтекло, доби нова тежест, защото вече се бях сблъсквала с нещо подобно, не в моя живот, а с майка ми и баща ми. Знаех, че най-лошото вече се е случило и продължава да се случва всеки ден. Антон и аз мислехме, че сме различни, че някак си сме имунизирани срещу несгодите на любовта, но в действителност не бяхме по-различни от обикновените хора — една двойка души, които не могат да останат сплотени, когато ги връхлетят тежки времена.
Както и да е, дълбоко бях изненадана от реакцията на Антон, когато му казах, че го напускам. Струваше ми се, че и той мисли като мен: че и двамата знаем, че всичко е свършило, но просто живеем ден за ден, докато настъпи подходящото време. През седмиците след преместването ни бяхме тъй мълчаливи един с друг, та искрено вярвах, че вече няма какво да си кажем. Убедена бях, че ще ме остави да си тръгна мълчешком, тъжно признавайки, че е жалко, че не успяхме да запазим семейството си, но при дадените обстоятелства е чудо, че сме останали заедно за толкова дълго.
Но той направо побесня.
Когато Ема си легна онази нощ, взех дистанционното и без предисловия изключих телевизора.
Той ме изгледа изненадано.
— Какво има.
— Ирина каза, че Ема и аз можем да поживеем при нея за известно време. Мисля, че не трябва да отлагаме. Какво ще кажеш за утре?
Очаквах да чуя как би искал да вижда Ема винаги, когато пожелае, но не стана така, защото той загуби ума и дума.
— За какво говориш? — стисна ме за китката така силно, че ме заболя. — Лили? — Извика името ми. — Лили? Какво?
— Напускам те — отвърнах тихо аз. — Мислех, че знаеш.
— Не — изглаждаше ужасен донемай къде.
После започна да настоява. Моли. Извади ключовете от чантата ми и застана с гръб към вратата, въпреки че нямах намерение да си тръгна на момента.
— Лили, моля те — хълцаше той, — умолявам те, отново размисли.
— Но, Антон, през цялото време мисля за това.
— Дори когато спиш?
— Не съм изкарала нормална нощ от един месец.
Той потърка устата си с ръка и измърмори някакво проклятие; долових само думите „моля“ и „Бог“.
— Какво мислеше, че ще стане с нас?
— Смятах, че нещата ще се оправят. Струваше ми се, че вече се оправят.
— Но ние дори не си говорим.
— Защото загубихме дома си и се случиха ужасни неща. Но съм сигурен, че ще ни потръгне!
— Няма да ни потръгне. Няма как. Въобще не трябваше да се събираме, направих грешка от самото начало, така и така щеше да свърши зле. Винаги сме го знаели.
— Не и аз.
— Говориш така, защото гледаш откъм хубавата страна, но истината е, че като двойка сме обречени. — Припомних му: — Виж в каква бъркотия се превърна животът ни. Имахме толкова възможности и ги пропиляхме. — Казах „ние“, но всъщност имах предвид: аз имах големи шансове, които той пропиля. Нямаше нужда да го казвам, защото не беше глупак и веднага схвана.
— Нямахме късмет — настоя той.
— Бяхме арогантни, грандомани и глупаци. (Ти беше.)
— Защото се опитахме да си купим къща, парите за която, по общо убеждение, щяха да потекат? Какво грандоманско има в това? Здрав разум в комбинация с лош късмет.
— Беше безотговорност и авантюризъм.
Той тежко се облегна на вратата.
— Само заради миналото ти, защото баща ти е изгубил семейния ви дом. Оказало е ужасен ефект върху теб.
Не отговорих. Навярно беше истина.
— Ти си ми ядосана — каза той.
— Категорично не — възразих. — Надявам се, че след време ще станем приятели. Но, Антон, заедно сме нещастни.
Погледна ме поразен и аз сведох очи.