Не всеки ден беше лесен. Имаше няколко ужасни моменти, например когато Катя, приятелката рускиня на Ирина, ни дойде на гости, водейки със себе си едно красиво момченце с кафяви очи, само на шест месеца. Казваше се Войчех и дори приличаше на Ема. Това ме накара да се замисля за всички деца, които Антон и аз никога нямаше да имаме. Братята и сестрите, които Ема имаше в някаква паралелна вселена, които никога нямаше да видим. Това породи ужасно чувство у мен, но преди тъгата изцяло да ме обладае, Катя каза на Ема:
— Това дите има ного хубава кожа — и опасенията ми се разсеяха.
Минаваха ден след ден, нищо не се променяше, не можех да ги различа един от друг. Не се и замислях за бъдещето, като изключим Ема. Постоянно я наблюдавах, безпокоях се дали се развива нормално. Не подмокряше леглото си, но от друга страна, все ощей слагах пелена. Понякога, когато чуеше Ирина да отключва вратата, отваряше широко очи и продумваше:
— Антон?
Но като изключим това, всичко вървеше нормално.
Беше здраво малко същество и навярно физическата й сила говореше за емоционална издръжливост. Трябваше да призная, че определено не даваше признаци, че е притеснена да живее без баща. Но се опасявах, че трупа всичко в себе си и то ще избликне, когато стане на тринадесет. Може би щеше да започне да краде от магазините или да диша лепило.
Утешавах се, че съм направила, каквото смятах, че трябва и е най-добре за нея и установих, че майчинството носи със себе си постоянно чувство за вина.
Въпреки че живееше отделно от него, Ема често виждаше Антон. През повечето дни той я водеше в парка, понякога през уикендите тя оставаше да спи при него. След първите му посещения, когато очите му бяха тъжни и нещастни, вече не понасях да го виждам и попитах Ирина не може ли тя да му предава Ема и да бъде вкъщи, когато я връща. За моя голяма радост, тя се съгласи. Това споразумение продължи, докато една вечер, може би три седмици след като го бях напуснала, Ирина беше в банята и се наложи аз да отворя вратата, за да взема Ема.
— Лили — Антон беше изненадан да ме види. Не по-малко от мен. Винаги е бил слаб, но през седмиците, през които не го бях виждала, беше станал направо мършав. Не че имаше непосредствена опасност да се застрелям при вида му. (Ако не беше благородството на Ирина и вниманието й, щях да се чувствам ужасно.)
Ема се втурна в апартамента и след секунди чух началните ноти на „Книга за джунглата“.
— Не очаквах да те видя… — каза Антон. — Виж… — той бръкна в джоба на износеното си яке и ми подаде писмо. Обикновено ми носеше пощата, но чувствах, че това писмо е по-различно. — Това е от мен. Исках лично да ти го дам, за да съм сигурен, че си го получила. Може сега да не искаш да го прочетеш, но навярно по-късно ще го направиш.
— Добре — отговорих сковано, без да зная какво да правя. Исках да го прочета, но инстинктът ми подсказваше да не го правя. Ужасно разтърсена, че се срещнахме, се сбогувах, затворих вратата, влязох в спалнята си, оставих писмото на нощното си шкафче и реших да забравя за него.
Стоях до прозореца си на втория етаж, като все още чувствах как сърцето ми бие във всяка клетка от тялото ми, когато видях, че Антон излиза от сградата. Когато Ирина беше на пост, не си позволявах дори да го погледна крадешком, но днес правилото бе нарушено и аз останах, вгледана в него. Вървеше по тротоара, на няколко метра от входната врата, после спря и рамената му започнаха да се движат нагоре-надолу, сякаш се смееше.
Загледах се след него, за момент почувствах обида и се замислих за какво, по дяволите, се смееше? Да се срещнем лице в лице ужасно ме беше разстроило, но какво смешно намираше той? После с ужас осъзнах, че не се смееше, а ридаеше. Целият се тресеше от плач. Отстъпих ужасена назад и за момент ми се стори, че мъката ще ме убие.
Имах нужда от цялата вечер и четвърт шише водка, за да си възвърна равновесието. Но после се оправих. Разбирах, че неминуемо ще има болка. Антон и аз бяхме влюбени, бяхме създали дете и бяхме най-близки приятели от момента, в който се срещнахме. Краят на нещо тъй съкровено не можеше да не бъде ужасен. Но някога в бъдещето болката щеше да стихне и Антон и аз отново щяхме да бъдем приятели. Само ми беше нужно търпение.
Знаех, че един ден животът ми коренно щеше да се промени; щеше да се изпълни с приятели, смях и цветове, с нови хора, носещи ми радост. Бях напълно уверена, че някога ще се превърна в напълно различен човек, ще имам други деца и друга работа и различен, по-подходящ дом. Нямах представа как ще премина от нищожния, безсмислен живот, който водех, към пълноценния и радостния, за който мечтаех. Но бях сигурна, че някога той ще дойде. Все още бях далеч от него и не исках да бързам.