Дотолкова бях станала пасивна, че дори не изпитвах вина, че се възползвам от щедростта на Ирина, която ми предоставяше жилището си и се грижеше за Ема. При нормални обстоятелства щях да съм напълно объркана, щях да кроя планове как да се изнеса колкото може по-бързо и да се чувствам като натрапник всеки път, когато вляза в апартамента. Налагаше ми се да взимам на заем пари — и дори не се срамувах. Тя просто ми ги подаваше, освен един път, когато се върнахме от парка. Помолих я:
— Ирина, не са ми платили още, можеш ли да ми дадеш малко назаем?
Тя отговори:
— Защо ти няма пари? Получила голям чек миналата седмица.
— Имах да връщам заеми, купих на Ема велосипедче, всички други деца имат, трябваше да я заведа да я подстрижат…
— И сега няма пари да я храниш — каза тя. После добави: — Ти мрази Антон, че неразумен с пари, но и ти не много умна.
— Не съм казала, че съм умна, просто и мен така са ме отгледали. Може би затова така се оплетохме с Антон.
Тя въздъхна и посочи една кутия от бисквити.
— Взимай колко трябва — след което ми подаде една картичка. — Поща за теб.
Погледнах и се изненадах: три мечки гризли, на фона на борови дървета. Изглеждаше, сякаш е пристигнала от Канада. Най-голямата мечка държеше сьомга в устата си, средната ловеше риба в реката, а най-малката се мъчеше да задържи някаква рибка с лапите си. Обърнах я и прочетох надписа: „Гризли край реката“. Но някой — с почерка на Антон — беше задраскал надписа и бе написал: „Антон, Лили и Ема вечерят“. За моя огромна изненада се чух да се смея.
Още пишеше: „Мисля и за двете ви, с обич: А.“
Бях изумена от духа на Антон; забавен, умен и смахнат, това бе от началния период на хубавите ни спомени. Най-сетне бях стигнала до момента, в който можех да се върна към спомените си, без да изпитвам отчаяние.
През целия ден се чувствах щастлива.
Няколко дни по-късно в пощенската кутия пристигна картичка със снимка на Бърт Рейнолдс, с много елегантен и привлекателен вид. Антон пишеше: „Видях го и си спомних за теб.“
Отново се засмях и се обнадеждих за бъдещето.
Започнах с нетърпение да очаквам картичките и скоро пристигна нова, този път с китайска ваза с изящни рисунки на хора, държащи чашки. Надписът гласеше: „Ваза от династията Минг, изобразяваща чаена церемония.“ Антон я беше задраскал и написал: „Антон, Лили и Ема през 1544 година, пият по чаша чай след цял ден изнурително пазаруване.“ Като погледнах наново, ми се видя, че между фигурите имаше пазарски чанти.
Обърнах се към Ирина и казах:
— Днес, когато Антон дойде за Ема, мисля, че ще се справя.
— Много добре.
Същата вечер, когато му отворих вратата, Антон дори не се изненада. Само възкликна:
— Лили! — сякаш се радваше да ме види. Изглеждаше много по-добре в сравнение с предишната ни среща, ни най-малко не бе мрачен или съсипан. Ореолът на жизненост и веселост се бе възвърнал; явно бе превъзмогнал раздялата, както и аз.
— Къде е Ирина? Какво става с нея? — попита той.
— Нищо. Виж… знаеш ли… мисля, че съм готова… време е… Антон, благодаря ти за картичките, много бяха забавни, накараха ме да се смея.
— Чудесно. И аз се радвам да те видя, защото искам да ти дам това.
Подаде ми плик, който ми напомни вината, че не прочетох онова писмо, което все още стоеше на нощното ми шкафче.
— Какво е това?
— Пари — отговори той. — И то много. Върнах се към рекламите. Парите с лопата да ги ринеш.
— Наистина ли? — това беше нов знак, че по-добре се справяме, когато сме разделени.
— Купи на себе си и на Ема нещо хубаво. Четох във вестниците, че „Ориджинс“ са създали нов парфюм — и не забравяй и на себе си да купиш нещо!
Блясъкът се бе върнал в очите му и почувствах, че му се радвам истински и смехът ми прераства в желание да го прегърна. Тогава се въздържах, но това нямаше да продължава дълго. Скоро щяхме да се прегръщаме като приятели.
ДЖЕМА
Струваше ми се, че никога няма да преживея Оуен, а това не бе добре. Много ми беше хубаво да се усещам дълбоко нещастна. Но една сутрин се събудих и за моя изненада се чувствах прекрасно. Всъщност мина известно време, докато разпозная чувството, защото го бях забравила.
Внезапно погледнах на историята с Оуен под съвсем различен ъгъл: беше дошло време да се върне на собствената си планета, планетата на младия мъж, където Лорна го чакаше.
И бях готова да осъзная какво странно нещо е времето: той скъса с мен в деня, когато се върнах у дома. Сякаш някой го беше изпратил да бъде до мен, докато имах нужда от него. Обикновено не вярвам в милостивия Бог (най-често не си давам труда да вярвам в какъвто и да е бог), но това беше чудо. Престанах да мисля колко ми липсва, вместо това бях благодарна, че го имах, когато трябваше.