Е, все още бях малко унила, но не можех да повярвам в собствената си промяна — все едно бях прекарала краткотраен грип. Когато си налегнат от мъка, ти се струва, че ще продължи до края на света, след което се събуждаш един ден, напълно здрав и нормален.
За да поприказвам с някого, се обадих на Коуди да се срещнем да пийнем по нещо и, какъвто е благороден, веднага се съгласи.
— Обещавам, че няма да плача — последния път бях казала същото.
— Ще отидем на някое място в предградията, просто за всеки случай — предложи той и час по-късно, в някакъв незнаен бар в Блекрок, споделих новото си духовно състояние.
— И това ли ти е проблемът?
— Страх ме е, че съм прекалено повърхностна — отвърнах.
— Да го забравя толкова бързо. Миналата седмици, дори преди два дни, бях съсипана, а сега се чувствам прекрасно. Липсва ми, но не ми се къса сърцето.
— Изплака си сълзите за една година. Все пак не само за него си тъгувала. Спомни си Юджийн.
— Кой Юджийн?
— Фърлонг. — Беше един от най-изтъкнатите психиатри, даваха го често по телевизията. — Казва, че това е закъсняла реакция, защото тъгуваш за баща си.
— Но баща ми се върна.
— Именно. Така организмът ти се предпазва.
— Не виждам никакъв смисъл.
Коуди сви рамене.
— Съгласен съм. Големи глупости са. Предпочитам да мисля, че си вятърничава.
Така и не започнахме работа с Антон по филма върху „Пътешествие към дъгата“. Нещо стана с актрисата и договорът отпадна. Бях разочарована — но само защото това щеше да се отрази добре на книгата, а и щеше да е забавно да облека разголена рокля и да се появя на премиерата — а не защото щях отново да се сближа с Антон. В крайна сметка, измъкнах се от дупката, в която се бях свряла, и изпитах огромно облекчение.
ЛИЛИ
Навън бе все още тъмно, когато изплувах от съня и се пресегнах да докосна Антон; открих, че го няма, и за момент, преди да си спомня какво се беше случило, се изненадах.
Следваща нощ отново се събудих и този път отсъствието му ме разплака. Откакто го бях напуснала, спях много добре, значително по-спокойно, отколкото докато бях с него. Не можех да разбера защо се получаваше така, когато бяхме тъй близо до края на процеса, когато почти бяхме готови да станем приятели. Преди да го напусна, предварително се бях примирила с положението. Тъгата не ме правеше неспособна и не ми идваше на ум да се питам защо се справям толкова добре. Просто бях благодарна, че съм се отървала.
Тогава защо три месеца след като го напуснах, се чувствах по-тъжна отвсякога?
На следващата сутрин, когато дойде пощата, Ирина ми подаде плик с официален вид и аз попитах:
— Има ли нещо друго за мен?
— Не.
— Нищо?
— Не.
— Например картичка?
— Казала, не.
В главата ми се въртеше една мисъл: Непременно трябва да замина нанякъде.
Отдавна бях отлагала гостуването при майка ми в Уорикшир — беше минало дълго време, прекалено дълго, откакто я бях изплашила, че може да отида да живея при нея.
Безпокоях се, че губех пари, като не работех, но когато отворих писмото с официалния вид, установих, че съдържа огромен чек за процента от „Церовете на Мими“. Чекът с процента, с парите, които можеха да спасят дома ни, ако бяха пристигнали миналия декември.
Сълзи закапаха от очите ми. Колко различен щеше да бъде животът ни? Но аз избърсах мокрите си клепки и си признах, че както познавах и двама ни, не бе особено вероятно. През януари трябваше да започнем да внасяме редовните вноски, а редовните приходи никога не са били силната ни страна.
Ужасно странно беше да получа чека, той идваше от съвсем друга част от живота ми, сякаш бе послание от отдавна загинала галактика. Все пак това беше „знакът“, който ми трябваше; означаваше, че мога да си взема почивка от работата, да позвъня на мама и да й съобщя хубавата вест.
— Колко време мислиш да останеш? — попита тя. Долових ли тревога?
— Дълго — отвърнах, — месеци. Година. Добре де, не се ужасявай. Идвам за седмица.
— Добре.
Отидох да си стегна багажа и под пластовете бельо в чекмеджето се натъкнах на писмото, оставено от Антон. Стоеше под един сутиен и го гледах, сякаш очаквах да помръдне. Ръцете ме сърбяха да го отворя. Вместо това го хванах за ъгълчето и го хвърлих в коша за боклук; нещо, което трябваше да направя преди седмици.
После натоварих колата (Ирина ми позволи да взема новото й ауди — още един подарък от Василий), най-вече с плюшени играчки.