— Лошо куче — извика се тя, — ЛОШО куче!
После започна да лае — звучеше съвсем истински — и овцете се скупчиха край вратата и я загледаха, с глави, близо една до друга, с деликатно изражение.
— Влез вътре — повика ме мама. — Получила си ужасен шок, трябва да си легнеш.
Не ми се искаше да оставя Ема, дори да откъсна очи от нея, след като едва не я загубих. Но мама каза:
— Тук ще бъде на сигурно място. — И някак си й повярвах. Минути по-късно ме беше настанила в стая с дървени греди и тапети на рози. Потънах в меко легло с гладки памучни чаршафи. Всичко миришеше на чистота, спокойствие и сигурност.
— Трябва да се погрижа за колата на Ирина — възпротивих се аз. — Трябва да се свържа с Антон. И да се уверя, че наистина нищо лошо не се е случило с Ема. Но първо трябва да поспя.
В следващия миг беше сутрин и като отворих очи, видях мама и Ема в стаята ми, Ема правеше физиономии. Първото, което казах, беше:
— Вчера не умряхме.
Мама ми хвърли поглед в смисъл: „Не пред Ема.“ И ме попита:
— Как спа?
— Прекрасно. Ходих до тоалетната посред нощ, но не се блъснах в касата на вратата, че да получа мозъчно сътресение, от което до края на живота си да виждам двойно.
— Баща ти пътува насам от Лондон, иска сам да се увери, че си се изплъзнала от лапите на смъртта. Но няма да се събираме — бързо добави тя. Винаги така ми казваше, когато се виждаше с баща ми. — Трябва да позвъня на Антон.
— Не му позволявай да идва.
— Защо не?
— Защото не бива да правя никакви резки движения.
Тя се натъжи.
— Срамота е, че така стана между вас с Антон.
— Да — съгласих се аз, — но поне не съм го хващала облечен в червен корсет и черни чорапи да мастурбира пред огледалото на нощното ми шкафче.
— За какво, по дяволите, говориш? — намръщи се тя. И аз се намръщих.
— За нищо. — Нищо. Просто исках да й обясня колко е чудесно, че поне това не се е случило. Прекалено би усложнило отношенията ни, защото всеки път, когато го видех, щях да се разсмивам.
— А какво беше това, че не си се блъснала в касата на вратата?
— Само се радвам, че не се е случило.
Сянка премина през лицето й, тя притисна Ема към себе си, сякаш да я предпази, и попита:
— Какво ще кажеш да направим палачинки?
Изчезнаха в кухнята, аз бавно се облякох, седнах на огрения от слънце стол и започнах да си тананикам, докато колелата на двадесет и четири годишния татков ягуар не изскърцаха по чакъла пред къщата, оповестявайки пристигането им с Попи от Лондон.
Майка ми загледа как баща ми слиза от колата и търка очите си.
— Както и очаквах, целият е в сълзи. Така противно сантиментален е. Неприятна гледка.
Тя отвори входната врата и Ема толкова се зарадва да види Попи, че се задъха от смях. Хванати ръка за ръка, побягнаха заедно да вършат лудории, а татко така силно ме стисна в прегръдките си, че ми изкара дъха.
— Момиченцето ми — продума той, с глас, треперещ от сълзи. — Не съм на себе си, откакто разбрах. Голям късмет си имала.
— Знам. — Успях да се освободя и да си поема дъх. — Като си помислиш, през целия си живот съм била късметлийка.
Погледна ме озадачено, но тъй като на косъм бях избегнала смъртта, трябваше да приеме думите ми с хумор.
— Само помисли — продължих. — От всичките пъти, когато съм пила направо от консерва с кока-кола през някой летен ден, никога не ме е ужилвала оса, случайно пропълзяла вътре. И никога не съм получавала алергичен шок, и езикът ми не се е подувал като топка за ръгби. Не е ли прекрасно?
Мама хвърли поглед към татко.
— Все такива ги приказва. Защо, Лили?
— Просто водя разговор.
Настъпи неловко мълчание, през което чувахме веселите викове на Ема и Попи, които тормозеха овцете. („Лошо куче. ГАДНО куче.“)
Мама извърна поглед по посока на гласовете, после пак се обърна към мен и попита:
— Сега за какво мислиш?
— За нищо. Може би колко съм щастлива, че ноктите на краката ми растат в правилната посока. Сигурно е ужасно да ти се врасне нокът. И операцията за отстраняването му навярно е много болезнена.
Мама и татко се спогледаха. („Мръсно куче. КОСМАТО куче.“)
— Трябва да те види лекар — отсече мама.
Нямаше нужда. Бях в едно от онези състояния на благодарност, които ме обземат, като ме е отминала опасността. Опитах се да обясня.
— Вчера имаше толкова много случаи, когато аз и Ема можехме да умрем. Можеше да ни смаже някой стълб, можех да пропадна с колата в някоя яма, защото не виждах накъде карам, или да се блъснем в задницата на камиона. Спасихме се от всички тези опасности и то ме кара да мисля за ужасните неща, които е можело да се случат, но не са. И въпреки че не всичко при мен е прекрасно, се чувствам щастлива.