Лицата им останаха безизразни и аз продължих:
— Снощи сънувах, че нося Ема през някаква пустош и огромни скали падат от небето, приземявайки се точно зад нас, и в земята се отваряха цепнатини, точно след като сме преминали през съответното място. Но Ема и аз останахме непокътнати и от само себе си се появи пътека към спасението, точно под краката ми, когато имах нужда от нея.
Свърших. Лицата им останаха безизразни. Накрая татко каза:
— Може да имаш мозъчно сътресение, миличка. — Обърна се към мама: — Виж какво й причинихме. Наша е вината.
Канеше се да заговори как ще ме заведе на Харли Стрийт, но мама го пресече:
— Моля те, не говори глупости.
— Благодаря, мамо — поне един от тях ме разбираше.
После мама добави:
— И селският лекар ще свърши работа.
Опитах се да го скрия, но не можех. Същото беше и когато ме нападнаха, само че точно обратното, ако разбирате какво искам да кажа. Тогава все ми се привиждаха ужасните неща, които могат да се случат на хората. Сега виждах лошите работи, които не се бяха случили.
Светът е безопасно място, мислех си аз. И животът не е рисковано занятие.
На следния ден татко неохотно се върна в Лондон — Дебс спешно се нуждаеше от него, за да й отвори буркан с мармалад или нещо от сорта — и останахме Ема, мама и аз. Времето беше прекрасно, както и състоянието на духа ми. Имах чувството, че ще се пръсна от радост, че не ми пищят ушите. Или че не съм болна от проказа.
С блеснали очи казах на майка ми:
— Не е ли чудесно да нямаш подагра?
Рязко ми отговори:
— Да, така е — набра телефона на лекаря и помоли за домашно посещение.
Д-р Лот, млад, къдрокос мъж, се появи в покритата ми с рози спалня след по-малко от час.
— Какъв е проблемът?
Майка ми отговори вместо мен:
— Раздели се с приятеля си, кариерата й се провали, а продължава да твърди, че е щастлива. Нали?
Съгласих се. Да, така е.
Д-р Лот се намръщи.
— Това е обезпокоително. Обезпокоително — повтори той — но не е признак на болест.
— За малко да ме убият — споделих.
Той погледна майка ми и повдигна въпросително вежди.
— Не тя — опитах се да обясня инцидента.
— Тогава всичко е ясно. Тялото ви е толкова изненадано, че е още живо, че изпитвате огромен приток на адреналин. Това обяснява повишеното ви настроение. Не се безпокойте, скоро ще отмине.
— И отново ли ще се чувствам подтисната?
— Да, да — успокои ме той. — Навярно и по-зле от обикновено. Ще преживеете това, което се нарича спад на адреналина.
— Е, какво облекчение — отвърна майка ми. — Благодаря, докторе, ще ви изпратя.
Придружи го навън и гласовете им долитаха, приглушени от прозореца.
— Сигурен ли сте, че не можете да й предпишете нещо? — чух да пита мама.
— Какво например?
Майка ми се зачуди.
— Нещо, противоположно на антидепресантите?
— Нищо й няма.
— Но тя е абсолютно непоносима. Тревожа се какво ще причини нейното въодушевление на малкото й момиченце.
— Онова, дето крещи на овцете? Няма вид на травматизирано. И, да ви кажа откровено, ако след подобен шок майка й е в повишено настроение, ще е най-доброто за нея.
Почувствах как свивам юмрук, поздравявайки се за победата си. Постоянно ми се свиваше сърцето от тревога за Ема; страшно се радвах да чуя, че правех най-доброто за нея.
— Не се тревожете — обнадежди лекарят майка ми. — Въодушевлението на Лили бързо ще отзвучи.
— А докато чакаме?
— Тя е писателка, нали? Защо не я убедите да опише всичко това? Докато пише, поне няма да говори.
Едва беше свършил изречението си, и аз грабнах химикалка и тетрадка и видях как ръката ми пише: „Грейс се събуди и откри, че и през тази нощ никакъв самолет не бе паднал върху нея.“ Беше чудесно въвеждащо изречение.
Абзацът продължаваше как Грейс взима душ и водата не я попарва, хапва купичка с мюсли и не се задавя до смърт с някой лешник, включва чайника и не я удря ток, бутва ръката си в едно чекмедже, но не се набожда нито на вилица, нито на нож, излиза от къщи, ала не се подхлъзва на гнила ябълка по пътеката и не я прегазва кола. На път за работа автобусът й не катастрофирва, не се разболява от рак на ухото от мобилния си телефон и нищо тежко не пада от небето върху работното й място, а е само девет сутринта! Вече знаех какво ще бъде заглавието — „Омагьосаният живот“.
Отне ми по-малко от пет седмици. През това време Ема и аз останахме при мама и по петнадесет часа на ден прекарвах пред маминия компютър и траках по клавиатурата, от която пръстите ми не можеха да се откъснат, защото думите струяха от тях.
Когато осъзна, че съм в плен на нещо голямо, майка ми пое грижата за Ема.