Знаех, че „Омагьосаният живот“ нямаше да покори издателствата, но хората щяха да го харесат. Това не бе дързост; знаех, че критиката ще бъде безмилостна. Но май бях понаучила нещичко за книгоиздаването. Видях как реагираха хората на „Церовете на Мими“ и интуитивно чувствах, че тази ще предизвика подобен отклик. Историята и мизансценът в „Омагьосаният живот“ нямаха нищо общо с тези от „Церовете на Мими“, но пораждаха подобни чувства. Преди всичко бяха ужасно нереалистични. Ако исках да кажа нещо хубаво за романа (и защо не), бих казала, че звучи вълшебно.
Време беше да се върна в Лондон и мама се натъжи, но се опита да го скрие.
— Не става въпрос за мен — обясни тя, — овцете ще са съкрушени. Те изглежда приеха Ема като някаква богиня.
— Ще ти идваме на гости.
— Непременно, моля ви. И предай поздравите ми на Антон. Ще се видите ли в Лондон? Мина ли ти страхът от резки движения?
Не знаех. Сигурно.
— Мога ли да ти дам един съвет, скъпа?
— Не, мамо, моля те, недей.
Но тя вече се беше подготвила.
— Знам, че не можеш да разчиташ на Антон за пари, но по-добре да живееш с развейпрах, отколкото със скъперник.
— Откъде знаеш? Кой е бил скъперник?
— Питър. — Вторият й съпруг. Бащата на Сюзан. — Разделяше се с парите, все едно му изтръгваха зъбите.
Не знаех това. А може би знаех? Сигурно съм го допускала, но след цялата несигурност с татко, съм мислела, че мама го одобрява.
— Поне животът ми с баща ти беше забавен — с чувство произнесе тя.
— Толкова забавен, че се разведохте.
— О, скъпа, съжалявам. Но ме отегчаваше до смърт с всичките му проекти за печелене на пари. Обаче, след като живях с мъж, който пресмята за колко време ще свършат ролките с тоалетна хартия, стигнах до извода, че е по-добре да живееш един ден като прахосник, отколкото хиляда години като скъперник. — След това тревога помрачи лицето й. — Това обаче не значи, че с татко ти ще се съберем отново. Моля те, не оставай с погрешно впечатление.
Ема и аз се върнахме в Лондон.
Чувствах се толкова виновна, че бях съсипала хубавата кола на Ирина, че й купих нова — е, все още имах в банката процентите от „Церовете на Мими“. Ирина обаче далеч не беше впечатлена от щедростта ми.
— Нямало нужда. Хора от застрахователна компания щели да ми купят нова кола.
Свих рамене.
— Когато — ако — получиш чека от застраховката, можеш да ми ги върнеш.
— Ти глупава с пари — каза студено тя. — Караш мене ядосва.
Обаче, независимо че й купих нова кола, тя ми прости и разреши да живея при нея с Ема, докато си намерим свое жилище.
Веднага щом влязох в спалнята си, забелязах, че кошчето за боклук не беше изхвърляно през цялото време, докато ме беше нямало — явно Ирина уважаваше правото ми на уединение. По дяволите. Писмото от Антон още беше там — подаваше се едно ъгълче. Погледнах го, чудейки се какво да направя, после бързо го вдигнах и го пъхнах в чекмеджето, където държах бельото си, имах чувството, че не трябва да се отделям от него.
Преди да дам „Омагьосаният живот“ на Джоджо, реших да опитам с някой, който няма да ми се присмее; изборът ми падна на Ирина, която го прочете за един следобед. Върна ми свитъка с безизразно лице.
— Не харесва — каза тя.
— Добре, добре — исках да продължи.
— Прекалено много надежда в нея. Но други хора, те много харесат.
— Да — отвърнах щастливо. — И аз мисля така.
ДЖЕМА
Изведнъж пак дойде пролет и животът стана приятен. Татко беше вкъщи при мама, книгата ми скоро щеше да излезе — вече се продаваше по аерогарите, но беше още рано да се разбере как върви — и сега, като не трябваше да издържам майка си, имах достатъчно пари в кредитната си карта, за да си продам колата и да си купя друга, която мъжете да не смятат за нужно да изнасилват.
Навярно щях да постъпя като Джоджо и да основа собствена фирма. Но поради кариерата си на писател реших за момента да не предприемам нищо.
Единственото петно на хоризонта на живота ми бе, че все още се чувствах неудобно в отношенията си с Джони Рецептата и избягвах да минавам с колата покрай аптеката му. Но покажете ми някой, в чийто живот няма грижи, и ще ви кажа, че това е мъртвец.