Глава 7
Трябваше да отида на работа в понеделник сутринта. Определено и безусловно се налагаше. Давиния беше помолила да се срещне лично с мен, освен това се очакваше да отида в Килдеър, за да огледам мястото и да се уверя, че шатрата се издига на правилната поляна. Зная, че звучи напълно откачено, но наистина се беше случило на Уейн Дифни от рок групата „Ладз“ (знаете го, онзи смахнатия, със супер тъпата прическа). Разпънали сватбената му шатра на друга поляна, после нямало време да я свалят и издигнат наново и на фермера, собственик на земята трябвало да се платят огромни суми. Не беше нашата агенция, слава Богу, но въпреки това историята разтърси из основи браншовата ни асоциация.
Така че в неделя вечерта, чувствайки се виновна и готова да се отбранявам, натиснах копчето за изключване на звука на телевизора и казах:
— Мамо, утре е абсолютно наложително да отида на работа.
Не отговори, остана загледана в безмълвните образи, сякаш не ме е чула.
Денят беше минал кошмарно — майка ми не беше отишла на църква, а човек, незапознат с ирландските майки католички, трудно може да разбере колко сериозно е това. Те никога не биха пропуснали неделната служба, дори да са болни от бяс и да им излиза пяна от устата — просто ще си вземат достатъчно носни кърпички, за да се забърсват. Ако загубят единия си крак, ще подскачат на другия. Ако загубят и другия, ще тръгнат на ръце, като се стараят да вървят грациозно, за пред съседите, минаващи с колите си.
В десет часа в неделя сутринта прекъснах безучастния телевизионен маратон на майка ми, която гледаше седмичния обзор на стоковата борса.
— Мамо, няма ли да се приготвяш за църква?
(В този момент си припомних коя беше четвъртата Мери, която се премести от квартала. Всъщност не се казваше Мери. Беше г-жа Прайър — Лоте. Нищо чудно, че не съм могла да се сетя. Предстоящата служба навярно е напомнила и на двете ни, защото веднъж мама беше казала:
— Много съм привързана към Лоте, нищо, че е лютеранка.
Но предното лято Лоте се беше възнесла в небесата и г-н Прайър продаде къщата и отиде в старчески дом.)
Майка ми изглежда не ме чу, тъй че повторих:
— Мамо, време е да се приготвиш за службата. Аз ще те закарам.
— Няма да ходя.
Стомахът ме присви.
— Добре, ще дойда с теб.
— Нали ти казах, че няма да ходя? Всички ще ме зяпат.
Използвах думите, с които винаги ме окуражаваше, откакто навлязох в съзнателна възраст.
— Не ставай глупава — рекох й. — Те са си по-интересни. Кой ще си даде труда да те зяпа?
— Всичките — отвърна ми печално и май беше права. При нормални обстоятелства мама считаше единадесет часа за „време за разходка“. За нея и близките й приятелки беше време да „излязат“. Ако някоя в затънтения ни квартал се сдобиеше с ново зимно палто, първия път, когато го показваше пред хората, беше на службата в единадесет часа.
Но не само, че мама беше изоставена съпруга, тя не можеше да се похвали с никакво ново зимно палто — а трябваше да има поне едно-две, тъкмо вървяха разпродажбите. Всички недомлъвки и лукави погледи щяха да са отправени към нея, заради това, че е парясана, и напълно щяха загърбят червеникаво-кафявото палто от смес от вълна и полиестер, което г-жа Парсънс си бе купила с огромно намаление от седемдесет и пет процента.
Така че майка ми не отиде на литургията, прекара още един ден облечена с пеньоара си, а сега отказваше и да ме чуе.
— Мамо, моля те, погледни ме. Наистина трябва да отида на работа утре.
Изключих напълно телевизора и тя се врътна към мен наскърбена:
— Тъкмо гледах.
— Не гледаше. Мамо, утре е наложително да отида на работа, защото през следващите четири дни всяка минута ми е ценна.
— Значи лошо си планираш работата, да оставиш всичко за последната минута.
— Не е така. Наемът на шатрата е двадесет хиляди евро на ден, затова трябва да сгъстим всичко до няколкото дни, с които разполагаме.
— Андреа не може ли да се справи?
— Не, мое задължение е.
— И в колко часа ще си дойдеш?
Обзе ме паника. Обикновено, когато работя върху подобна задача, използвам всяка минута, която не е посветена на работата, да се наспя. Но изглежда трябваше да пътувам по час и двадесет минути с колата от Дъблин до Килдеър и обратно, всеки ден. Два часа и четиридесет минути, откраднати от съня ми. Всеки ден. Ааааа!
В понеделник, когато часовникът иззвъня, се разплаках. Не само защото беше шест сутринта, а защото татко ми липсваше.