Беше изминала най-странната седмица в живота ми — бях шокирана и усърдно се опитвах да се грижа за мама. Но сега шокът беше отминал и изпитвах само тъга.
Сълзите се стичаха по възглавницата ми. С детска наивност копнеех татко да не си беше тръгвал и всичко да си беше както преди.
Той беше мой баща и мястото му си беше вкъщи. Беше тих човек и бе станал по-неразговорлив предимно заради майка ми, но сега тишината в къщата можеше да се реже с нож.
Сигурно вината беше моя. Бях го пренебрегвала. И на двамата не обръщах достатъчно внимание. И то защото смятах, че са щастливи заедно. Всъщност въобще не мислех за тях, изглеждаха така доволни. Не бяха ме тревожили дори за миг, живееха си спокойно, привързани един към друг. Е, баща ми работеше и играеше голф, а майка ми си стоеше вкъщи по цял ден, но имаха достатъчно общи интереси — кръстословици, разходки до Уиклоу да се порадват на пейзажа, много се увличаха по криминални филми: „Морс“, „Убийства в Мидсомър“ и други подобни. Веднъж дори заминаха на уикенд с организирано разследване на убийство, въпреки че май останаха разочаровани. Очакваха да има „престъпление“ и поредица от улики, които да ги доведат до главния злодей. Вместо това ги наливали с напитки, заключвали ги в гардероби и ги пребърквали други „детективи“ като тях.
Отдавна ли е бил нещастен татко? Винаги беше толкова мил и благонравен човек, но дали така не е прикривал някаква мрачна потиснатост? Нима е прекарал години, тайно копнеещ за различен живот? Досега не бях мислила за него като за отделна личност, за мен беше съпруг, баща и любител на голф. Но той явно беше нещо много повече и необятността на непознатата територия ме объркваше и притесняваше.
Измъкнах се от леглото и се облякох за работа.
До десет сутринта Килдеър заприлича на снимачна площадка — навсякъде гъмжеше от хора и камиони.
Носех слушалки и микрофон и приличах на Мадона по време на турне, само дето сутиенът ми не беше толкова повдигнат.
Шатрата беше пристигнала от Англия и седемнадесет от наетите двадесет души се бяха явили, за да я издигнат. Бях поръчала да монтират четири химически тоалетни и бригада-дърводелци усърдно се трудеха, за да сковат пътеката към тях. Освен това бях убедила по телефона митническия служител да пусне в страната хладилния камион с лалетата.
Когато доставиха печките за шатрите, където щеше да се приготвя храната — два дни по-рано, но все пак пристигнаха — седнах в колата си, включих отоплението и позвъних на баща ми в работата, за да го помоля още веднъж да се върне вкъщи.
Кротко, но твърдо, той каза не, след което аз излях тревогата си:
— Татко, как мама ще се оправя с парите?
— Не получихте ли писмото?
— Какво писмо?
— Има писмо, където обяснявам всичко.
Веднага позвъних на майка ми и тя отговори задъхана:
— Ноел?
Сърцето ми се сви.
— Не, мамо, аз съм. Получили ли сме писмо от татко? Може ли да отскочиш и да провериш?
Тя отиде и се върна.
— Да, има нещо с вид на документ, адресирано до мен.
— Къде беше?
— На перваза на прозореца, заедно с другите писма.
— Но… защо не го отвори?
— А, винаги оставям баща ти да се оправя с документите.
— Но то е от татко. От баща ми за теб. Ще го отвориш ли?
— Не. Ще изчакам, докато се върнеш. А, дойде д-р Бейли, даде ми рецепта за приспивателни. Как да ги взема?
— Иди до аптеката — опитах се да я подлъжа.
— Не — гласът й трепереше. — Не мога да изляза от къщи. Ще идеш ли ти? Аптеката е отворена до десет, ти сигурно ще си дойдеш дотогава.
— Ще направя каквото мога.
Затворих и зарових лице в дланите си. (Натиснах без да искам бутона за повторно набиране и чух майка ми да хълца: „Ноел?“)
Да напусна мястото на сватбата в 8.30 вечерта, беше все едно да си взема половин свободен ден. Карах колкото бързо можех, без ченгетата да ме спрат, стигнах до мамини, грабнах рецептата и отпраших към аптеката. Любезният мъж не беше на смяна, слава Богу. Подадох листчето на едно момиче с отегчен вид, но тогава любезният щръкна иззад лекарствата и жизнерадостно каза:
— Здравейте.
Да не би пък да живее в аптеката, зачудих се аз. Преживявайки от захарни пръчици и сиропи за кашлица, полагайки глава нощем върху меки пакети с бинтове?
Той взе рецептата и промърмори съчувствено:
— Не можете ли да спите?
Заразглежда лицето ми и това, което откри там, го накара да поклати тъжно глава.
— Да, антидепресантите първоначално имат подобен ефект.
Съчувствието му, макар и съвсем неуместно, беше утешително. С лека усмивка на благодарност се отправих към дома на мама, където седнахме и отворихме страшното писмо от татко.