Както и да е, опитвам се да ти кажа, че остана време колкото да купя на Коуди бутилка шампанско и да и лепна една поздравителна картичка, която обаче застана накриво, сигурно съм я разместила при носенето, така че, когато му я подадох, той доби надутото, капризно изражение — негова запазена марка и ледено рече:
— Личи си, че си вложила много мисъл в подаръка.
Бях готова да се обърна кръгом и да отпраша към къщи, където да гледам „Стани богат“ с мама.
— Не съм длъжна да стоя тук и да ме обиждат — казах аз. — Мога да отида на сума ти други места.
Тогава той сви знамената, извини ми се и накара Тревър да стане, та аз да седна от дясната му страна.
Беше обичайната компания на Коуди: красива, забавна и много шумна. Мъжете имаха маникюр, а жените сякаш бяха току-що излезли от козметик, издокарани по последна мода. Бяха Силви и Дженифър и още няколко други, чиито имена не мога да си спомня в момента.
Отдадох се на развлечения и в общи линии си прекарвах чудесно. После споменах на Коуди колко ми е било забавно да си изям вечерята от чиния за вечеря, защото у майка ми вечеряхме в десертни чинийки — нали беше изпочупила всички нормални, а аз все нямах време да купя нови.
Коуди почука с ножа по чашата си (изпускайки стръкче пащърнак в шампанското си, без дори да забележи), помоли за тишина и ме накара да разкажа историята за дезертирането на татко. Тъй като бях на шестата си водка, вече не ми изглеждаше ужасно, по-скоро бе забавно да привлека вниманието на цялата маса, а те се гърчеха и задушаваха от смях, докато описвах новия вид на баща ми, пътешествието с линейката и многобройните посещения при аптекаря. После им разказах за седмицата, която преживях, за ставането в пет сутринта и прибирането ми от Килдеър в един през нощта. Как сутринта на сватбата доставените химически тоалетни се оказаха в ужасно състояние и никой не искаше да ги почисти, защото не им било работа, и как аз трябваше да запретна ръкавите на официалния си костюм и да хвана четката. И докато търках, едва придържах към главата си украсата си от паунови пера, защото нямаше чисто място, където да я оставя.
Колкото и да беше отвратително, по едно време долових смешната страна. Стана ми забавно. Толкова забавно, че в един момент установих, че едновременно хълцам от смях и сълзите ми текат. Силви и Реймънд ме заведоха в дамската тоалетна да ме поспретнат, после си поръчах нова водка с тоник и пак бях във форма.
Разказах на всички за шоколадчето с аромат на тирамису, даже на келнерките и на хората от другите маси.
После ми стана леко мътно. Спомням си, че сметката беше ужасяваща и всички обвиняваха мен, защото водката с тоник струвала по десетачка чашата, а аз съм гаврътнала поне единадесет. Още по-смътно си спомням, че отказвах да си тръгна от „Мармозет“, защото още имах място за още три-четири парченца лимон в чашата си. Мержелее ми се, че май (а може би не) хванахме такси с Коуди и Силви и някак си успях да си прескрипя ухото с вратата — въпросното ухо днес прилича на пурпурно покълнало цветно леле, тъй че навярно наистина е било така. След това не помня нищо.
Поспрях. Ако не посгъстях последващите събития, този имейл щеше да надмине „Война и мир“. Защото сутринта след купона на Коуди се събудих в собственото си легло, в моя си апартамент, и още преди да установя, че съм в пухената завивка, се изпълних с лоши предчувствия. Имах странно, неясно усещане за мен самата и по-нататъшното проучване показа, че съм напълно облечена, но сутиенът ми е разкопчан под роклята и гащите ми са свалени до средата на бедрата ми, но чорапогащите ми са вдигнати догоре. Когато го установих, се почувствах толкова неудобно, че не можах да го понеса.
Докато се въртях в опит да се наглася, погледнах зад ръба на леглото и там, проснат на пода като труп на местопрестъпление, лежеше мъж. С тъмна коса, облечен с костюм. Нямах представа кой е. Никаква. Той отвори едно око, изгледа ме накриво и рече:
— Добро утро.
— Добро утро — отговорих му аз.
Той отвори и другото си око и тогава ми се стори, че знад кой е. Познах лицето му, съвсем сигурна бях.
— Оуен — изтърси той. — Срещнахме се снощи в „Хамън“.
„Хамън“ беше един нов бар — нямах представа, че съм ходила и там.
— Защо лежите на пода? — попитах аз.
— Защото ме избутахте от леглото.
— Защо?
— Нямам представа.