— Не ви ли е студено?
— Замръзвам.
— Изглеждате много млад.
— На двадесет и осем съм.
— Аз съм на повече.
Като огледах стаята, добавих:
— Какво прави тук кофата ми за въглища?
— Донесохте я, за да ми я покажете. Снощи разказахте на мнозина за нея, имахте много горд вид. Съвсем основателно — добави той. — Истинска красота.
Започваше да ме подлудява, исках да се махне от мен, за да заспя отново, и установих, че си го представям.
— Ужасена сте — каза той много наблюдателно. — Ще ви направя чаша чай и ще си тръгвам.
Извиках:
— Никакъв чай!
— А кафе?
— Добре.
В следващия момент напълно се разбудих, устата ми беше суха като гьон и се зачудих дали не бях сънувала всичко това. Но до мен стоеше чашата с кафе, леденостудено, бях отново изпаднала в унес, преди да успея да го изпия. И кофата за въглища продължаваше да стърчи върху нощното ми шкафче, и всевъзможни чудесни нещица — лакове за нокти, фон дьо тен, пудрата ми „Ориджинс“ — бяха съборени и разпилени пред очите ми, подсказващи събитията от снощи, подобно на жертви от автомобилна катастрофа.
Беше ужасно и когато се надигнах от леглото, краката ми едва не се подгънаха при първия опит да стана. В дневната възглавничките бяха съборени от канапето, сякаш някой (аз и Оуен?) беше водил турнир по борба върху него. Лепкави червени кръгове разкрасяваха прекрасния ми дървен под, резултат от отворената бутилка червено вино, а върху сребристия ми, осемдесет процента вълнен килим, имаше ужасно петно с цвят на кръв. От счупените стъкла около петното личеше, че по време на някоя от схватките сме се приземили върху винена чаша.
Изпаднах в истински ужас, когато забелязах, че от дървения под се надигат странни сребърни мехури, но като погледнах по-отблизо, установих, че това са купища дискове, пръснати из стаята, които отразяваха слънцето. Отвън в антрето под вратата беше подпъхната една изключително гневна бележка: Гари и Гей от горния етаж се оплакваха от шума. Бяха бесни и ми се дощя да потъна в земята от срам. Трябваше да им се извиня, а не мислех, че ще съм в състояние да проговоря отново.
Подобни сцени някога бяха нещо обикновено в събота и неделя, но бяха изминали години — е, една година — откакто не върша подобни щуротии.
Навярно нещо се бе променило от последния път, когато доведох вкъщи мъж, когото дори не помня как съм срещнала, защото хубавецът ми беше оставил бележка. Мислех, че подобни типове обикновено офейкват в четири сутринта, пъхнали слиповете си в джоба, и не се появяват никога повече. На бележката — надраскана с молива ми за вежди върху реклама за ароматизатор на въздуха — пишеше:
О, ангел с кофа за въглища. За мен си неустоимо пленителна. Нека го направим отново някой път. Ще ти се обадя, щом си оближа раните.
Оуен
П.П. Живей дълго и процъфтявай.
Ще ти се обадя.
С тези думи нещо си проправи път през болезнените ми очни кухини, през разрешената коса и изтръпналия мозък, и разбрах, че ужасното, злокобно чувство, което ме притискаше, не беше само кошмарът на махмурлука, а майка ми. Очите ми се отместиха към телефона — чак ме беше страх да го погледна. Телефонният секретар святкаше като побеснял с тройна скорост. (Можеше ли да е истина? Ускорява ли се мигането, ако имаш много непрослушани съобщения?)
Изпитах страх. Ужасен, стъписващ, противен, непоносим страх. Сякаш будилникът ми не беше иззвънял и бях пропуснала сватбата на най-добрата си приятелка, безплатен полет с „Конкорд“ до Барбадос, животоспасяваща операция…
Не трябваше да съм в моя апартамент. Трябваше да се върна у майка ми снощи. Бях обещала, това беше единственият начин да я убедя да ме пусне изобщо да изляза. Как съм могла да забравя? Как можах да заспя наново тази сутрин? Как може да не се сетя за нея досега?
Натиснах „прослушване“ и когато равният, като на Маргарет Тачър глас произнесе: „Имате — десет — нови — съобщения“, пожелах да умра. Първите четири бяха от Гари и Гей от горния етаж. Бяха много, много ядосани. След това започнаха съобщенията от майка ми. Първото беше в пет сутринта. „Къде си? Защо не си дойде вкъщи? Защо не отговаряш на мобилния си телефон? Не можах да мигна.“ Следващото обаждане беше в шест и петнадесет, после в девет и двадесет. Звучеше все по-обезумяла и при обаждането в десет и тридесет едвам дишаше. „Не ми е добре. Сърцето ми. Този път е наистина. Къде си?“
Последното обаждане не беше от майка ми, а от госпожа Кели. „Бедната ти майка я откараха в болницата в ужасно състояние — съобщи ми хладно тя. — Ако намериш време да се обадиш у дома, ще ти бъдем благодарни.“