Мама и аз нямахме какво особено да си кажем. Понякога ще попита:
— Защо мислиш, че ме напусна?
— Навярно защото чичо Лио и леля Маргот умряха толкова скоро един след друг.
— И аз скърбя за Лио и Маргот — отговаряше тя, — но май не е в това причината.
Ами може би защото ще стане на шестдесет през август. Хората често полудяват, като се зададе годишнина с нула накрая.
— Преди две години станах на шестдесет, нима си взех любовник?
Надявахме се баща ми да се върне и животът пак да стане хубав, макар че не разчитахме твърде много. Мама вече не готвеше, така че карахме на бисквити, пастет и консерви. Само да станех от канапето да се облекча, и тя добиваше тревожен вид, и аз се чувствах гузна.
Никой не можеше да повярва, че не мога да убедя татко да се прибере.
— Трябва да измислиш нещо — повтаряше Коуди.
Като изключим личния ми живот, не можех да се упреквам за нищо, дори не ми се говореше.
В работата нещата също не вървяха добре. Въпреки че не се бях провалила напълно (Аааа! Каква мисъл, наказанието в Стаята Без Прозорци), нямах никакви нови ангажименти и Франсис и Франсес не бяха особено очаровани, защото, както ми натякваха почти всеки ден, трябвало да увеличавам оборота си всяка година с петдесет процента. (Миналата година бяха само десет процента, но сега бяха хвърлили око на една вила в Испания.)
— Новата поръчка няма да ти дойде сама — оплакваше се Франсес. — Трябва да я търсиш, Джема. Да вървиш по петите й като куче.
Истината беше, че бях загубила хъс. Целият бизнес зависеше от жизнеността и инициативността ми. Когато обядвах с представители на други компании, те биваха заслепени от енергията ми и добиваха увереност, че следващата им конференция ще бъде нещо особено, блестящо и интересно и при всички случаи ще им се отрази добре.
Хората се тревожеха за мен, най-вече Коуди.
— Вече не излизаш. Не е в твой стил да сдаваш багажа.
— Не съм се предала. Само докато баща ми се върне вкъщи. За себе си съм му определила два месеца срок да се осъзнае, а са минали само шест седмици.
— Ами ако не се върне?
— Ще си дойде. Надеждите ми се крепят на няколко факта, особено, че не са пристигали други адвокатски писма за временни финансови споразумения.
— Ако майка ти отказва да излиза, трябва да я оставяш сама.
— Не мога. Започва да плаче и да се задушава. По-лесно ми е просто да остана. Даже не ходи на църква. Казва, че религията била глупост.
Коуди се ужаси.
— Като помислиш, всъщност е права, но не очаквах нещата да са толкова зле. Ще наминавам.
Отбиваше се у нас, сядаше до майка ми и казваше:
— Слушай, Морийн, като седиш тук, няма да го върнеш.
— Нито ако тръгна да танцувам по балове или започна да играя бридж.
— Морийн, животът си върви.
— Не и за мен.
След време се отказа и в антрето призна с известно възхищение:
— Наистина е голям инат, какво ще речеш?
— Казах ти. Упорита е като магаре.
— Сега виждам откъде си го наследила. Да ти се намира нов вид шоколад? Прощавай.
Той театрално се плесна по устата с ръка.
— Е, предполагам, че не. Като гледам мамчето ти, от сладко се е захаросала.
— Друг път — възразих, но той твърдо ме прекъсна и сложи ръка на гърдите си.
— Коуди Купър служи на истината. Казвам ти го, защото съм длъжен. Тя беше привлекателна жена, твоята майка, напомняше на Деби Рейнолдс от петдесетте. Какво стана с косата й?
— Пораснала е. Не ще да отиде на фризьор. Измервам времето, откакто баща ми го няма, по дължината й. Вече е прекалено дълга.
— Тя се съсипва — Коуди помълча, за да наблегне на думите си. — А като гледам, и ти също. Мисли му.
После изчезна като кръстоносец с наметало и понеже не исках да мисля за това, което каза за мен, се замислих за майка ми.
Човек не гледа на родителите си по начина, по който гледа на другите хора, но ми се струва, че мама беше някак си сладка и закръглена. Заоблени прасци, загладени ръце, спретната талия и малки, пухкави длани и ходила. (Тях съм наследила от нея, което е жалко, защото подобна фигура в наше време е крайно старомодна.) Дълго време тя изглеждаше по-млада от татко и наистина не мога да посоча кога настъпи промяната, но вече не младееше. До кризата тя редовно си правеше косата — не просто я къдреше, правеше я някак по-лъскава и слагаше повече лак, отколкото трябваше, но въпросът е, че се стараеше. Освен това обичаше дрехите — едва ри е нужно да поясня, че такива не бих облякла, ако ще от това да зависи животът ми; жилетки с апликации или блузи с лъскави копченца. Но тя си ги обичаше и за да намери, каквото й е по вкуса, обикаляше магазините. По време на разпродажби се отправяше с автобус към центъра на града сама и винаги се завръщаше тържествуващо.