Колет го беше оставила да гледа децата, докато отиде до центъра. Обясни, че му предоставя добра възможност да се сближи с откачените малки негодници (по негови думи, не по нейни), но той не можеше да се отърве от подозрението, че тя иска да обиколи магазините, без деца да висят за полите й.
След време забеляза, че трясъците бяха престанали. Много важно. Сега какво? Сърцето му се сви, когато вратата се отвори и Гери и Роби се вмъкнаха в стаята, един от друг с по-злокобен вид. Странно как и двамата бяха копие на майка си, а тя не изглеждаше злокобно. Беше ли тя…?
Гери взе дистанционното и небрежно смени програмата.
— Това го гледах — каза Ноел.
— Голям праз. Този апартамент не е твой.
Гери сменяше каналите, отхвърляйки всичко като безинтересно, докато се натъкна на нещо като пищно погребение на някакъв кардинал; тържествено и бавно.
Седнаха смълчани, заслушани в безжизнените напеви и изведнъж Роби отбеляза:
— Мразим те.
— Да, ти не си наш баща.
— Може би си ни дядо, само че си по-стар.
Отново тишина. Ноел не можеше да им каже, че и той ги мрази. Все още се опитваше да ги надвие.
— Тя хукна нанякъде да харчи твоите пари — каза Гери. — Това е единствената причина да е с теб. Ще купи хубави неща за себе си, мен и Роби и нашия татко, и после, когато похарчи всичко, ще скъса с теб. Ако си още жив.
Злобните забележки на Гери попаднаха в целта. Колет харчеше парите с дива бързина.
— Вземете си шоколад.
Децата обичат шоколад.
— Не, този е пълен боклук. Обичаме само „Фереро Роше“.
Изведнъж той чу ключа на Колет да превърта в ключалката. Слава Богу. Тя влезе и захвърли дузини торби от „Маркс и Спенсър“ на масата.
— Здравей, любими — целуна Ноел по носа. — Имам подарък за теб — закачи го тя.
Банички със свинско! Помисли си Ноел. Онези, мазничките, от „Маркс и Спенсър“, най-вкусните, които можеш да намериш. Каква жена! Прав е бил да изостави милата и предана Морийн, негова съпруга от тридесет и пет години.
Колет се присегна за чантата и бавно извади нещо. Прошумоля като банички със свинско — но не беше това. Беше сутиен. Найлонов, в черно и тюркоазено. Луксозен. После ръката й бръкна отново и извади подхождащи по цвят бикини.
— Хубави гащи — каза дръзко той.
— Не са гащи — Колет закачливо хвърли парчето дантела по него и то се надипли на главата му, разрошвайки олисярите му кичури. — Това са прашки!
Прашки. Ноел знаеше какво означава това. Значеше, че иска пак да „поязди“ довечера. Отново. Но първо ще трябва да направят модно ревю, тя да крачи напред-назад с луксозните си гащи, излагайки на показ дупето си пред него, танцувайки както винаги, около дъската за гладене, по липса на пилон. Всяка проклета нощ.
Тя бе ненаситна, а той — изтощен.
— Има ли друго в торбата? — попита той, все още таейки надежда за свинските банички.
— Естествено има — тя измъкна колан с жартиери в същия цвят.
Ноел тъжно кимна. Сигурно е бил луд, за да си помисли, че ще му донесе банички със свинско. Никога нямаше да му позволи да хапне дори една. Според нея беше стар и разнебитен, а артериите му — съвсем запушени.
Но тази здравословна диета без мазнини го убиваше.
КРАЙ
Как мислиш? Възможно ли е наистина да е така? Няма ли да е страхотно? Бих дала всичко татко да си дойде вкъщи.
Беше време за посещението ми при Джони Рецептата. Водеше разговор с жена, купуваща препарат против хронична кашлица.
— Ето я Джема, тя ще знае.
— Какво да зная?
— Колко пари трябва да имаш за един уикенд в Париж?
— Повечко — отвърнах, — доста.
— Той казва четиристотин — г-жа Хронична кашлица ] на към Джони.
— А, най-малко. Имат чудесни обувки в Париж. И бижута. И дрехи. Само помислете за яденето — мили Боже! Колко ми се ходи в Париж.
— И на мен — каза Джони.
Очите ни се срещнаха.
— Ще те заведа — каза той. — За две седмици.
— Защо не месец?
При тези думи и двамата избухнахме в неудържим смях.
Усмихната, г-жа Хроничната кашлица ни гледаше. Но когато Джони и аз успяхме да си вземем дъх, спогледахме се отново и се разсмяхме двойно по-силно, усмивката й се спаружи.
— Кое е толкова смешно?
— Нищо — Джони се задъхваше. — И в това е цялата работа.
До: Susan_inseattle@yahoo.com