Чист въздух, сън, храна, кръвоносната си система — и книгите.
Коя е любимата ви фраза?
Приемате ли кредитни карти „Виза“?
Кое ви прави щастлива?
Да чуя отговор „да“.
Кой е най-ценният урок, който ви е дал животът?
Красивите момичета финишират последни.
Като завършек, забележката си я биваше. Джоджо и Манодж си смигнаха, докато Пам ги внимателно ги наблюдаваше. Веднъж се беше опитала да имитира секси намигването на Джоджо — беше си пийнала — но единственото, което постигна, бе да й се размести контактната леща, което накара клепача й да затрепка като забодена с карфица пеперуда. Когато най-накрая успя да укроти спазмите, мъжът, когото опитваше да свали, пиеше коктейл с друга жена.
Но не всички се радваха за Джоджо. На път към кабинета си тя мина покрай Лобелия Френч и Орора Хол, които държаха първите две места, преди да изгрее Джоджо. Както и Таркин Уертуърт, неутвърдил се агент, който считаше, че ако постави пред името си „магистър“, автоматично ще си осигури повишение — до появяването на Джоджо.
Единайсет минути по-късно
Джоджо още не бе отворила имейлите си, когато Джослин Форсайт, един от старшите съдружници, почука на вратата и и попита:
— Ще разрешите ли да вляза?
Англичанин до мозъка на костите си, конкуриращ джина „Бийфитър“, той потупваше по дланта си с навит на руло екземпляр на „Литературни новини“, който разви, за да излезе наяве снимката на Джоджо.
— Скъпо момиче, вие сте литературна „Виагра“. Ще разрешите ли? — посочи той към стола.
За Бога.
— Разбира се.
Форсайт повдигна крачолите на шития си по поръчка костюм и седна.
— Току-що влязохте, нали?
Точно тогава Манодж подаде глава през открехнатата врата и кимна към Джослин.
— Внимавай в картинката, Джок. Извинявай Джоджо, на телефона е Иймън Фарел и е на път да откачи. Ходил в „Уотърстоунс“ и там имали дванадесет екземпляра от книгата на Ларсън Коза и само три от неговата. Говори нещо за смяна на издателя. Да го разкарам ли, или да се отърва от него?
— Какво да направите? — подскочи Джослин.
— Да го разкарам…
Джоджо го прекъсна.
— Означава да го развесели и да го отпрати в добро настроение. Кажи му, че има дванадесет екземпляра от книгата на Ларсън Коза, защото никой не е купил нито един. Знаеш си работата.
— А откъде произхожда тази изразителна фраза? — запита Джослин. — От дните ви в полицията ли?
— Май да.
— Обяснете ми, моля.
Чувствайки се като цирков тюлен, Джоджо обясни.
— Я да видим. Понякога хората се отбиваха в управлението да се оплакват, че няма достатъчно ченгета по улицата. Бяха абсолютно прави, нямаше достатъчно патрули. Но ние им казвахме: „Не се бойте, има мнозина, облечени цивилно, и агенти под прикритие. Не ги виждате, но имайте ми вяра, там са.“ И те си отиваха доволни.
— Нещо като психологически трик?
— Правилно схванахте.
— Ще ви помоля за още един пример.
Ръцете на Джоджо я сърбяха да отвори имейлите си, но гостът й беше мил старец. При това съдружник.
— Да помисля. Ето, една жена дойде в управлението и съобщи, че от ЦРУ я шпионират през електрическите контакти.
— Подобно нещо се случи с една моя леля — промълви Джослин. — МИ5 (МИ5 — британска тайна служба. — Б. пр.), а не ЦРУ, но е почти същото.
— Сигурно й е било много неприятно.
— Трябва да призная, скъпа — и не се гордея особено с това, — стори ми се ужасно смешно.
— Е, да. Та горката жена, за която разказвах, не беше с всичкия си и мястото й беше в болницата. Когато я откарахме вкъщи, открихме, че тя живее срещу един магазин за дрехи, който имаше, както си му е реда, манекени на витрината и ние я уверихме, че един от манекените е цивилна полицайка, която ще я защити.
— И тя ви повярва?
— Като нищо.
— Ясно. „Разкарай го или се отърви от него“ — повтори Джослин, опитвайки вкуса на фразата с върха на езика си. — Великолепно. В бъдеще ще я използвам. Е, трябва да тръгвам, скъпа. Зная колко сте заета, но навярно ще обядваме заедно някой ден.
— Разбира се.
— Мисля, че си пада по теб — отбеляза тихо Манодж, след като съдружникът си тръгна.
— Аха.
— Хубаво е началниците да те харесват.
— Обзалагам се, че не си маха жилетката, когато върши оная работа.
— Гадна си.
След още две минути
— Обажда се съпругът на Луиза — каза Манодж. — Изтекли са й водите.
— Какво, вече? Още не й е време…
— Две седмици по-рано — потвърди Манодж.
Браво, помисли си Джоджо. Колкото по-скоро Луиза роди бебето си, толкова по-бързо ще седне зад бюрото си, нали така?