— И ти нямаш печалба от това? Не и докато следващия договор не бъде обсъден?
— Точно така. Ако кариерата на Миранда не бъде напълно унищожена дотогава.
Марк се загледа в тавана, после сведе поглед.
— Въпросът е: струва ли си главоболието?
— Определено да. Миранда Инглънд е наистина чудесна. Предстои й дълга кариера и ще създаде много книги, но й трябва подходящ издател. „Пелъм“ не дават никакви пари за проучване на пазара, но „Долкин Емери“ биха отделили нужните средства. Кариерата й ще потръгне именно с тях, ние дори можем да се опитаме да купим първите две книги и да ги преиздадем като нови публикации, и ако този път го работим както трябва, наистина ще се получи много добре…
— Хубаво. Значи проблемът е Лен Макфадън. Колко предстои да загуби?
— Десетте си процента от договора с двете книги.
— Можеш ли да уговориш по-добър договор с „Долкин Емери“? Достатъчно, че да покрие десетте процента на Макфадън, без да докарат Миранда до просешка тояга?
Джоджо обмисли въпроса. Колко силно „Долкин Емери“ искат Миранда?
— Знаеш ли, мисля, че ще мога.
— Ами да започваме тогава.
— Боже, бива си ни.
Беше влязла в кабинета му, хваната в капана на Параграф 22 — каквото и да предприемеше, щеше да бъде в неин ущърб. В крайна сметка спечели.
— Мъдър си като сова — каза му тя.
— Хитър като лисица?
— И това също. Благодаря ти.
Това се случи преди около осемнадесет месеца и дотолкова усили уважението й към него, че отношенията им се промениха. Изведнъж помежду им се породи много повече топлота. По време на директорските сбирки в петък сутрин той имаше възможност да я слуша, но поглеждаше встрани и се усмихваше, което я трогваше; той се възхищаваше от нейната работа и това й харесваше.
Но нито веднъж тя не помисли за него като за потенциално гадже — беше женен, което автоматично означаваше, че е недостижим. Дори ако съзнателно беше се замислила за това, би заключила, че на четиридесет и шест, той беше твърде възрастен за нея.
Обаче всичко се промени един следобед, когато той се появи в кабинета й, търсейки някого, който да представя агенцията на официална вечеря същата вечер. Беше поканен той, но съпругата му имаше мигрена и се налагаше да я замести на родителската среща.
— Знам, че идвам в последната минута — извини се той. — Но свободна ли си тази вечер?
Джоджо му хвърли кос поглед.
— Не зная. Колко ви взех снощи?
Очакваше той да се засмее, но изражението на лицето му й навя мисълта, че е сбъркала. Той не се усмихваше; изглеждаше сякаш стъписан. Веселото й настроение помръкна, изненада се; винаги си беше падала по шегите, но си беше позволила прекалено много. Колкото и дружелюбен да беше, все пак той си оставаше неин шеф.
— Извинете — каза сериозно тя. — Естествено, че съм свободна.
След това й се стори, че отношенията им отново станаха нормални, но няколко дни по-късно се оказа, че не е така.
Имаше церемония по раздаване на награди за издатерите, продължително, шумно събитие в „Хилтън“ на Парк Лейн. В края на вечерта Джоджо беше излязла от хотела и чакаше реда си за такси, хванала каишките на обувките си, когато се появи Марк. Не го беше видяла през цялата вечер.
— Ред — забърза той към нея. — Търсех те.
— Ето ме.
Някой по-назад на опашката се провикна:
— Марк Ейвъри, какво си мислиш, че правиш?
— Предреждам опашката!
— Поне е откровен — Джоджо чу нечие мърморене.
— Как беше вечерта? — попита тя.
— Дрънканици за книги, малко пиянски — засмя се Марк. — Празни приказки за продажби.
Тогава забеляза обувките в ръцете й и изненадан погледна надолу към краката й, боси на студения нощен тротоар. Джоджо сви рамене.
— Убиваха ме.
Той поклати глава с нещо, наподобяващо възхищение, след което предреди останалите, като си пееше тихичко: „… мрази Калифорния, студено и мрачно е там, затова тя е скитница… обича свежия вятър в косите си… животът без въздух…“
— „Без грижи“ — поправи го Джоджо. — Ето го и таксито ми. Лека нощ. Ще се видим утре.
Вратата се отвори и тя тъкмо влизаше, когато Марк я дръпна за косата. Тя изненадано се обърна назад и го чу да пита:
— Може ли да дойда с теб?
— Искаш да те закарам?
— Не, искам да дойда у вас с теб.
Реши, че й се е счуло.
— Не — отвърна изумена тя.
— Защо не?
— Женен си. Шеф си ми. Пиян си. Да продължавам ли?
— На сутринта ще съм трезвен.
Но ще продължиш да си женен. И да си ми шеф.