Половин час по-късно пристигна в безмълвния си апартамент, наля си чаша мерло, включи телевизора в долния край на леглото и се пъхна под завивките, за да гледа филм за мееркатите (мееркат — малък бозайник. — Б. пр.) в Калахари. Беше й го дала Олга Фишър. Тя беше единствената жена сред седмината съдружници в „Липмън Хай“ — и двете еднакво обичаха филмите за дивата природа. Всички им се смееха за това, така че тайно си разменяха филмите на Дейвид Атънбъроу (Дейвид Атънбъроу — един от създателите на филми за дивата природа. — Б. пр.), сякаш бяха порнографски.
Олга наближаваше петдесетте, живееше сама, носеше перли и елегантни шалове и понеже успяваше да сключи договори с добри условия за авторите, които представяше, я наричаха „мъжетрошачката“. Ако беше мъж, мислеше си с горчивина Джоджо, щяха да я смятат за „най-добрия си агент“. Зачуди се дали след време и на нея щяха да лепнат подобно прозвище. Нищо чудно. Задници.
Тя се настани в кревата и тихо се засмя, когато един самец, заел позиция за наблюдение в клоните на едно дърво — впил ноктите си, загледан в далечината — загуби равновесие и се изтърколи на земята, откъдето се надигна и отърси праха от себе си с ужасно засрамен вид. Втренчи се в камерата по същия начин, по който Роби Уилямс гледа свирепо папараците.
Изведнъж Джоджо спря да се смее и си помисли: „Аз съм жена в най-хубавите си години. Не би трябвало да прекарвам съботната вечер сама в леглото, гледайки филми за мееркати, които падат от дърветата.“
Тя погледна портфейла си, оставен до нея на възглавницата. „Не е правилно“, каза тя. Вече й беше напълно ясно.
Глава 22
Въобще не трябваше да започвам да се срещам с него, помисли си Джоджо. Сега можех да съм влюбена в някой друг, който да не е женен. Ех, трябваше, щеше, можеше…
Поне да ставаше дума само за секс, мислеше си със съжаление тя. Да бяха вълнуващи, опасни авантюри. Теоретиците на любовните отношения винаги твърдяха, че взаимоотношенията, основаващи се на приятелството и взаимното уважение, са много по-дълготрайни — и негодниците имат право.
Дори и преди Джоджо да дойде на работа в „Липмън Хай“, тя уважаваше Марк; той беше известен в бранша като човек с въображение. Пет години по-рано, по времето, когато беше станал съдружник, отговарящ за управлението, „Липмън Хай“ беше сънлива малка агенция и някои от съдружниците бяха толкова стари, че пред тях Джослин Форсайт изглеждаше като начумерен юноша. Първата работа на Марк беше да открие неколцина енергични млади агенти и да направи трима от тях съдружници, веднага щом тримата най-несговорчиви титуляри бяха убедени да се оттеглят. Създаде отдел за чуждестранни права и жизнена връзка с медиите и за по-малко от осемнадесет месеца „Липмън Хай“ се превърна от компания, на която никой не обръщаше сериозно внимание, в една от най-престижните лондонски агенции.
Беше непреклонен — налагаше се — но привлекателен. В преговорите с издателите можеше да стане непоклатим като скала, но запазваше достойнство. Нищо лично, говореха маниерите му, но просто няма да стане. Няма да отстъпя, така че по-добре го сторете вие. Не беше неумолим, нито груб, но преследваше целите си.
Освен това притежаваше чувство за хумор. Не беше забавен като избраника си Джим Суийтмън, който определено знаеше как да печели приятели и да влияе на хората, но под сериозната му външност се криеха смях и веселие.
Ала най-силно възхищение у Джоджо будеше способността на Марк Ейвъри да се справя с всякакви проблеми. Инстинктите му никога не го подвеждаха, нищо не можеше да го изкара от релси и за всичко имаше отговор: дон Корлеоне, но без характерния глас, съответния антураж и шкембето.
После дойде нощта пред „Хилтън“, последвана от номера с разширяването на зениците в коридора и ситуацията придоби фатален оттенък. Когато Джоджо направи изложението си в петък сутринта, Марк се държеше по неговия си начин — гледаше настрани и се усмихваше, само че този път усмивката липсваше. Вече не се прилепяше театрално към стената, докато тя профучаваше по коридорите на „Липмън Хай“. Обръщаше се към нея единствено с Джоджо, добродушните шеги секнаха.
Това не й се нравеше, но някак се справи. Умееше да чака — имаше богат опит с издателите — и не обръщаше внимание на страха и съмнението, които я гризяха.
Марк не би станал управляващ съдружник на литературна агенция, без да притежава смелост и твърдост, така че резервираните им отношения продължиха.