До: Mark.avery@LIPMANAIGH.со
От: Jojo.harvey@LIPMANAIGH.co
Относно: Метичоба?
Е, чемибота повече!
Целувки: Дждж
След това Джоджо позвъни на шестте най-известни издатели в Лондон, съобщи им защо се е спряла на тях и им обеща, че е попаднала на истински брилянт. Определиха дата за търга — една седмица по-късно — издателите да имат достатъчно време да уговорят с директорите си големите пари, на които тя се надяваше.
Можеше ли този ден да стане по-добър? Когато Джоджо говори с Таня Тийл от „Долкин Емери“ за „Любовта и фереджето“, последната каза:
— Добре, че се чухме. Щях да ти се обаждам по-късно днес за Лили Райт.
Лили Райт беше една от авторките на Джоджо, нежна, интелигентна и чувствителна жена и Джоджо инстинктивно чувстваше, че е един от „добрите“ хора в живота й. Когато за първи път се срещна с Лили, тя дойде с приятеля си Антон; двамата притеснено седнаха пред Джоджо, довършваха си взаимно изреченията и изглеждаха очарователни. Лили беше написала „Церовете на Мими“, вълшебна малка книжка за една добра вещица. Джоджо много я хареса и почувства, че е особена. Но понеже беше прекалено езотерична, тя не можа да убеди никой издател да плати много за нея.
Таня я купи за нищожната сума от четири хиляди. По онова време беше заявила:
— Лично аз я обожавам. По-добра е от хапчетата за щастие. Почти съм убедена, че няма да стане бестселър; но какво пък, ще опитам.
Но колкото и Таня да се стараеше да убеди колегите си, че книгата може да се окаже изненада за всички, никой не купи идеята. В резултат „Долкин Емери“ я издаде в малък тираж, почти без никаква реклама и — каква изненада! „Церовете на Мими“ едва не предизвика сензация.
— Какво става с Лили? — попита Джоджо.
— Имам прекрасни новини — Джоджо долови радостта й. — Излязла е страхотна рецензия за „Церовете на Мими“ в тазседмичния брой на „Флаш“! Ще я преиздадем. Продажбите са на ниво. Ще повярваш ли, че тиражът е почти разпродаден?
— Така ли? Фантастично! И при това почти без реклама.
— След като решихме да я преиздадем, ги убедих да пуснем няколко реклами.
— Великолепно! Колко бройки ще отпечатате? Още пет хиляди?
— Не, решихме десет.
— Десет ли? Двойно повече от първото издание? Продажбите сигурно са внушителни.
— Слушай какво казват читателите за нея в „Амазон“ (Амазон — страница в Интернет, посветена на литература, отразяваща и читателския интерес. — Б. пр.). „Книгата се оказа нещо много лично.“ Излязохме прави, Джоджо!
Джоджо се съгласи, каза „благодаря“ и затвори, опиянена от възторг. Винаги е добра новина, че напук на всичко, някоя книга се оказва успех, дори и малък. Но в този случай, тъй като авторката беше сладурана, радостта й бе още по-силна. Отвори „Амазон“, за да открие страницата на „Церовете на Мими“ — Таня имаше право. Седемнадесет читателски отзива, и всичките във възторг от книгата. „Обаятелна… носеща утеха… вълшебна… Вече я прочетох…“
Джоджо веднага позвъни на Лили, която беше едновременно изненадана и благодарна, после се отпусна, изпаднала в щастлива забрава. Сега какво? Да обядва, по дяволите!. Беше свършила предостатъчно за една сутрин.
Вдигна телефона и набра един вътрешен номер.
— Дан? Свободен ли си да обядваме?
— Да обядваме ли?
— Да ядем заедно на едно и също място.
— Да, бе, добре. Ела да ме вземеш.
— Добре. Идвам.
Преди да се премести в Англия, за Джоджо Дан Суо се покриваше с представата за истинския англичанин. Беше слаб и светъл, и въпреки че беше почти на шестдесет, все още имаше момчешки вид. Най-хубавото беше, че носеше смешно вълнено сако с цвят на овесена каша с кръпки на лактите. Приличаше на семейна реликва и като се намокреше, миришеше особено — на куче или по-скоро на гниещи треви. Джоджо смяташе, че това допринася за очарованието му.
Именно той убеди Джоджо да започне работа в „Липман Хай“. За първи път се срещнаха на празненство на младите таланти. Дан нахълта вир вода от дъжда, с миризливото си сако, и поспря, сепнат от оживлението.
— О, Боже! Я, колко свежа кръв!
Джоджо, която беше застанала до вратата, поспряла за минутка да се изсуши, преди да се впусне сред множеството, забеляза кръпките му и усети миризмата. Великолепно, помисли си тя. Истински английски ексцентрик.
Стъписан, Дан оглеждаше помещението.
— Повече млади таланти, отколкото звезди на небосвода.
— Да — засмя се Джоджо — залата гъмжи от тях.
— Гъмжи — повтори Дан. — Най-добре казано — той протегна ръка към Джоджо: — Дан Суон.