Рекламата и подкупването на политиците също може да помогнат. Когато дойдат тежки времена и беззащитните поискат помощ, аз идвам да ги спася с някой вестникарски материал.
Съчувствието ми към онези, насред чийто град е струпано огромно бунище или магистрала пресича задния им двор, е искрено. В резултат статиите ми в пресата наистина бяха убедителни; за мой срам съм добра в работата си и безброй пъти съм си мечтала за двама-трима певци със западаща кариера.
— Ясно, занимавахте се с връзки с обществеността — химикалката на Марта неуморно драскаше. — И къде беше това?
— В Дъблин отначало, после в Лондон.
— Какво сте правили в Ирландия?
— Майка ми отиде да живее там, когато бях на двадесет, и аз заминах с нея.
— Но се върнахте в Англия. Какво стана?
— Съкращения. Освободиха ме от работа.
Аз си бях виновна. Така добре си свърших работата в две огромни кампании, че и двете фирми получиха каквото искат и престанаха да бъдат наши клиенти. Това съвпадна с орязването на работните места в бранша в Ирландия и така и не успях да си намеря друга работа. Право да си кажа, изпитах огромно облекчение. Тази работа ме потискаше до смърт.
— Майка ми се върна в Англия и аз дойдох е нея. Закратко работих на свободна практика… — после млъкнах.
— После ви обраха.
— После ме обраха.
— Ще имате ли сили да ми разкажете по-подробно? — попита Марта, притискайки ръката ми със своята, тонът й изведнъж стана мелодраматично загрижен.
Кимнах. Не че някога е имало съмнение. Ако държах в тайна истински драматичната част от историята, нямаше да има нито интервю, нито статия, заемаща две страници от най-продавания всекидневник в Англия. Разказах набързо, изпускайки колкото можех, и завърших със сцената, когато онзи тип ме блъсна на земята и изчезна с чантата ми.
— И така ви остави да умрете — Марта бясно дращеше по страницата.
— Хм, не. Бях в безсъзнание, но се свестих и успях да се добера до вкъщи.
— Да, но е можело и да сте мъртва — настоя Марта. — Нямало е как да знае.
— Де да знам — свих рамене, като се съгласих неохотно.
— И въпреки че постепенно физическите белези са изчезнали, душевните рани останаха?
Преглътнах.
— Бях много разстроена.
— Разстроена! Сигурно сте се потресли. Невероятна травма! Нали?
Послушно кимнах — и малко отегчено.
— Получили сте посттравматичен стрес — Марта пишеше все по-бързо, — не сте могли да ходите на работа.
— Вижте, по това време бях на свободна практика…
— Не сте били в състояние да излезете от къщи…
— Да, аз…
— Престанахте да се миете? Да се храните?
— Но аз…
— За вас всичко е изгубило смисъл.
Пауза. Въздишка.
— Понякога. Но не всеки чувства…
— И точно в този мрачен, самотен момент, се появява искрица светлина. Озарило ви вдъхновението, седнали сте и сте написали „Церовете на Мими“.
Още секунда мълчание, след което вдигнах бяло знаме. Да кара както знае, вече не й трябвах.
— После си наемате агент, той ви намира издател и бум! За една нощ ставате знаменитост!
— Не точно. Писах близо пет години през свободното си време и всъщност завърших един роман, но никой не искаше…
— Колко екземпляра от „Церовете на Мими“ са продадени?
— Последната цифра е 150 000. Поне толкова са отпечатани.
— Брей, брей — дивеше се Марта, — почти четвърт милион.
— Не…
— Горе-долу — акулската усмивка на Марта не допускаше възражения. — И сте я написали за по-малко от месец.
— Два месеца.
— Два? — изглеждаше разочарована.
— Но това е невероятно бързо! Писах първия си роман почти пет години и още не е издаден.
— И, както чувам, вече имате предани почитатели. Вярно ли е, че са организирали читателски групи, които във ваша чест се наричат „вещерски сборища“?
Имаше няколко откачалки в Уилтшър, на които им беше омръзнало да се правят на друиди. Но кимнах. Това за сборищата беше вярно.
Внезапно дамата в червено смени тактиката.
— Въпреки това критиката не винаги е била благосклонн, нали, Лили?
Отново показваше фалшиво съчувствие. Предпочитах да ме мачка.
— Кой го е грижа какво казва критиката? — решително отвърнах аз. Всъщност, беше ме грижа. Знаех наизуст огромни откъси от най-свирепите отзиви, които получих, откакто „Церовете на Мими“ наводни книжарниците и за романа започна да се говори. Когато отначало книгата излезе и никой не очакваше да се продадат повече от две хиляди екземпляра, една утешителна статия в „Айриш таймс“ ми отправи плахи похвали. Но търговският успех съвпадна с най-жлъчните статии, които се лееха в големите вестници. „Индипендънс“ я беше нарекъл…