— „Захарен памук за мозъка“ — додаде Марта.
— Да — съгласих се смирено. Можех да продължа. Този абсурден дебютен роман е вторичен продукт на съвременната сълзлива чувствителност. Небивалица, в която се разказва за някаква добра вещица, така наречената Мими, която изневиделица се появява в едно китно селце и отваря магазинче, където продава вълшебни церове на народонаселението за разните им болежки.
— И „Обзървър“ каза, че книгата ви е…
…толкова сладникава, че на читателите може да им призлее — довърших вместо нея. Така беше. Всъщност можех да цитирам цялата статия, дума по дума. — Моля ви — казах, — написах книгата за собствено удоволствие. Откъде да знам, че някой ще я публикува. Ако не беше Антон, никога нямаше да я изпратя на Джоджо.
Химикалката на Марта отново увеличи скоростта.
— Как се запознахте със съпруга си Антон?
— Още не сме женени.
Журналистите правят толкова много грешки, но трябваше поне да изясня фактите. Мразя да чета интервюта, пълни с неточни подробности за мен, защото се опасявам хората да не помислят, че лъжа. (Никога не гълтам, като пуша. Бих се във Виетнам и прочие.)
— В такъв случай как се срещнахте с годеника си Антон?
— Приятел — поправих я аз, да не би да ми поиска да й покажа пръстена.
Марта остро ме изгледа.
— Но нали ще се ожените?
Изсумтях утвърдително, но всъщност за мен не беше от голямо значение ще се оженим ли, или не. Родителите ми, за разлика от мен, са горещи привърженици на брака. Толкова го обичат, че продължават да го практикуват. Майка ми е била женена два пъти, а татко — три. Имам толкова много доведени и заварени братя и сестри, че една семейна сбирка би заприличала на някой от последните епизоди на „Далас“.
— Та как се запознахте с Антон? — попита Марта отново.
Как да отговоря на това?
— Чрез една обща приятелка.
— На тази обща приятелка ще й бъде ли приятно да я спомена? — примигна тя.
— Не, благодаря. Не мисля.
— Напълно ли сте убедена?
— Изцяло. Благодаря.
Марта се пообезпокои, знаеше, че има някаква история, а аз изглеждах, сякаш съм глътнала блокче лед. Мразя, мразя, мразя да давам тези интервюта. Ужасявам се, че ще ме разкрият, и ако продължават да ровичкат из личния ми живот, така и ще стане.
Но карай да върви. Поне засега.
— С какво се занимава Антон?
Друг неудобен въпрос.
— Той и партньорът му Мики имат медийна компания, наречена „Ай-Кон“. Те създадоха „Последният човек“ за „Скай Диджитъл“. Нали знаете, онова риалити шоу — довърших с надежда.
Но тя не беше и чувала. Както и шестдесет милиона други зрители.
— А сега са в преговори с Би Би Си и Канал 5 за деветдесетминутка. („Деветдесетминутка“ означава телевизионен филм. Така ми звучеше по-добре.)
Но Марта не се интересуваше от върховете и спадовете в кариерата на Антон. Е, направих каквото можах.
— Ами хубаво, мисля, че вече научих достатъчно — тя затвори тефтера си, после скокна до тоалетната. Докато я нямаше в стаята, се безпокоях какво съм казала, какво не съм казала и дали има чисти кърпи в банята.
Изпроводих я до входната врата на долния етаж, покрай партерния апартамент на Лудия Пади. Надявах се да не се появи, но той нищо не пропущаше и копнееше за разнообразие. Поне не беше агресивен, и на това съм благодарна. Всъщност изглеждаше съвсем доволен, защото хареса Марта в пурпурните й одеяния и заяви:
— Брей, напомняте ми на една песен.
— „Дамата в червено“ — Марта сърдечно му кимна. — И аз много я харесвам.
Но вместо нея Лудият Пади подхвана:
— „Внимавайте, не викайте и не плачете, ще разберете защо…“
Малко късно разпознах песента и я запях на ум — „Дядо Коледа идва в града“.
— Не му обръщайте внимание — усмихнах се заговорнически и си завъртях ръката — благодаря, че дойдохте.
— „Той знае спите ли…“
— Фотографът ще ви се обади за снимката.
— „Знае дали сте будни…“
— Беше ми приятно да се запознаем — тя мрачно се усмихна.
— „Знае дали сте били послушни…“
— Довиждане.
— „ЗАТОВА ВИНАГИ СЛУШАЙТЕ!“
Ведната щом тя си тръгна, се върнах горе, взех си набързо дъх и звъннах на Антон по мобилния.
— Вече е безопасно да се върнете.
— Идем, скъпа.
Десет минути по-късно щръкна на вратата, дългурест като върлина. Малката Ема беше дълбоко заспала, свита на топка до гърдите му. Шепнейки, я сложихме в легълцето и затворихме вратата на спалнята.