— Човек не знае, може да обича кубета. Просто сте пред очите ми, ходите насам-натам, карате ролкови кънки, той те снима на фона на площад Трафалгар, Биг Бен, Бъкингамския дворец… — нареждаше Джема.
— Улица Карнаби — допълних аз — ще отидем дотам с червен автобус.
— Да, именно, благодаря. Ще се разхождате, изпитвайки мила платонична любов. После един ден ще ти влезе прашинка в окото, той ще ти я извади, и опа! Притискате се плътно един до друг, че не може нож да прекараш, усещате как бавно пламва искрата и установявате, че отдавна сте влюбени.
Обещах на Джема, че няма за какво да се тревожи и донякъде удържах на думата си. Нямаше пламнали искри и прашинки в окото. Вместо това се влюбих в Антон още първия път, когато го видях. Но и за Джема той беше „единственият“. Изглежда му ставаше навик.
Но всичко тепърва ми престоеше и нямах представа, че ще се случи нещо подобно, когато два дни след пристигането му в Лондон вдигнах телефона и набрах неговия номер. Длъжна бях да се погрижа, но как да го държа под око? Можех да седя в някоя кола пред апартамента му и да го дебна. Само че не исках. Реших, че една предварителна среща на по чашка да се опознаем ще свърши работа. В зависимост от това как ще протече, можех да го запозная с други хора, които да се съгласят да участват в следенето.
Разбрахме се да се срещнем в седем часа един четвъртък до станцията на метрото в Хавърсток Хил. Държах под наем мизерен апартамент близо до Госпел Оук — щях да отида пеша.
Докато слизах по хълма към станцията на метрото, въздухът беше кристално чист и ухаеше на сочна трева. Хладният покой на есента току-що беше настъпил. Огненият блясък на август беше отстъпил на мека, бакърена светлина; миризмата от нагорещени кофи за смет беше заменена от сладкия аромат на златните листа и скорошният дъждец беше отмил останките от летния прахоляк. Бях спокойна, че е есен. Можех отново да дишам. Докато не се сетих, с типичната ми липса на организация, че не зная как изглежда Антон. Можех да се осланям само на описанието на Джема, което гласеше, че той е „разкошен, не можеш да си представиш“. Но непредставимото можеше да бъде и „и последният мъж да беше на земята…“ Да му се не знае, ядосвах се на себе си, примижавайки към далечната станция, надявайки се да няма прекалено много красиви мъже. (Подобна мисъл е доказателство, че развивам някаква форма на лудост.)
Докато търсех с очи, забелязах, че някой пред станцията ме наблюдава. Изведнъж разбрах, че е той. Знаех, че е той.
Не се спънах, но имах чувството, че ще падна. От изненада всичките ми мисли се разбъркаха и се наредиха наново и за един миг всичко се промени. Зная колко абсурдно звучи, но е чистата истина.
Навярно съм спряла. Веднага осъзнах, че трябва да се обърна кръгом и да излича от съзнанието си бъдещето, но продължавах да слагам един крак пред друг, сякаш невидима нишка ме теглеше право към него. Чувствах яснота, страх и особено чувство за неизбежност.
Всяка глътка въздух, която си поемах, отекваше силно и забавено, сякаш се гмурках под вода, и когато се приближих, си наложих да спра да го гледам. Съсредоточих се върху тротоара — изхвърлени билети за метрото, фасове от цигари, смачкани консерви от кока-кола — докато стигна до него.
Първите му думи бяха:
— Видях те още отдалеч. Веднага се досетих, че си ти — той докосна кичур от косата ми.
— И аз разбрах, че си ти.
Докато тълпи от хора профучаваха, влизайки и излизайки от станцията, подобно на герои в забавени филмови кадри, ние с Антон приличахме на неподвижни статуи, очите му вперени в мен, положил ръце на раменете ми, сякаш пленени в магически кръг.
Отидохме в една от хубавите кръчми наблизо, където той ме настани на една пейка и попита:
— Нещо за пиене?
Мекият му мелодичен глас успокои немирния морски бриз и се разнесе из мъгливия, изпълнен с аромат на пирен въздух. Беше от Донегал в северозападна Ирландия; след време установих, че там всички говорят като него.
— Аква либра — отговорих аз, страхувайки се да поръчам алкохол, да не стане сместа прекалено взривоопасна. Той се облегна на бара, каза нещо на бармана и с ужасно объркване аз определих какво виждам. Беше висок и ъгловат, и толкова слаб, че дъното на джинсите му висеше, ризата му беше с ярки шарки, не точно като хавайска, но опасно близко. Лонгур. Така бе го окачествил Коуди… Но черната му коса изглеждаше деликатна и копринена, имаше хубава усмивка, и случващото се в момента нямаше нищо общо с външния му вид.
Той се върна с напитките и се наведе към мен, притворил очи от наслада. Канеше се да каже нещо мило, просто си го знаех, затова избързах с нещо по-неутрално: