Антон го нямаше, беше по цял ден на работа с Мики. Водеха телевизионни продуценти на обяд и се пазаряха за парите, водеха литературни агенти на обяд и се опитваха да купят евтини сценарии, обядваха с театрални агенти и се мъчеха да намерят актьори, за да играят в евтин сценарии, които още не бяха успели да купят и които нямаха с какво да платят. Свиваше ми се стомахът, колкото пъти си помислех какво двуличие се изисква — да се кълнат пред сценариста, че актрисата е наета, да обещават на актрисата, че парите са налице, да лъжат телевизионните компании, че сценарият и режисьорът са осигурени — но Антон каза, че е необходимо.
— Никой не иска пръв да се заеме. Ако някой друг се е включил, решават, че има защо.
Независимо от усилията на Антон и Мики, минаваше време, а никой от проектите им не се осъществяваше.
— Всичко ще потръгне скоро — обещаваше Антон, когато се връщаше вкъщи всяка вечер. — Ще намерим подходящ сценарий, талантлива звезда, и парите са ни в ръцете. После ще се редят на опашка да работят с „Ай-Кон“.
Междувременно прекарвах час след час съвсем сама и когато самотата ми додея, се качих при Ирина. Тя отвори вратата и зад гърба й на масата видях купчина банкноти. Броеше си парите.
— Днес плащат — каза тя. — Ела и виж.
— Благодаря — отговорих и влязох.
След като се полюбувах на чисто новите й банкноти, си излях душата.
Ирина слушаше с интерес и когато криво-ляво стигнах до края, тя промълви:
— Ти си много нешчастна — и ме погледна с уважение.
Чак когато изчерпвах всички други начини да се поразсея, включвах компютъра, търсейки утеха в книгата си. От близо пет години работех върху един роман, основаващ се на работата ми като пиар и екологията на Ирландия. Носеше двусмисленото име „Кристално чиста“ и ставаше въпрос за следното: химическа компания отравяше въздуха в малка община, една агентка по връзките с обществеността (по-хубаво, по-умно мое подобие и, естествено, с по-гъста коса) разбира какво става, вдига тревога, повежда на борба гражданите и проявява героизма, който аз нямах в истинския живот.
През изминалите пет години, поощрявана от ентусиазирани приятели, изпратих романа на няколко литературни агенти, трима от които го прочетоха и предложиха някои промени. Но дори след като го пренаписах и промених фабулата според изискванията им, ми отговориха, че „засега не е подходящ за тях“.
Въпреки това лелеех някаква надежда, че „Кристално чиста“ не е абсолютен боклук и продължавах да я издокусурявам. Но точно този ден просто не можех да пиша за бебета, родени с по-малко пръсти, и млади, водещи здравословен живот семейства, връхлетени от рак на белите дробове. Обаче не изключих веднага компютъра си. Не бързах заникъде, все още отчаяно търсех с какво да се заловя. Написах „Лили Райт“, после „Антон Каролан“ и „Малката Каролан“ и, както свършва всяка приказка, „И те живели дълго и щастливо“.
Тези думи ми вляха такова хубаво настроение, че ги написах отново. След като го направих за пети път, се поизправих на стола, седнах удобно пред бюрото и разперих скованите си пръсти над клавиатурата, подобно на виртуозен пианист, готвещ се да изсвири „Петата симфония“ и да направи най-доброто изпълнение през живота си.
Щях да напиша приказва, в която накрая всички заживяват щастливо, в един измислен свят, където се случват хубави неща и хората са добри. Тази картина на надеждата не беше само за мен. Беше много по-важна за детето ми. Не можех да дам живот на това малко човешко същество в свят, отровен от моята безутешност.
И така, започнах. Чуках по клавиатурата и пишех точно каквото искам, без да ме е грижа колко е сладникаво-и сантиментално. И през ум не ми минаваше, че и някой друг ще чете; беше предназначено за мен и бебето ми. Когато трябваше да създам главния си герой, Мими, изцяло дадох воля на фантазията си. Тя беше мъдра, добра, земна и беше магьосница — комбинация от няколко души: имаше мъдростта на майка ми, татковата щедрост, топлотата на втората му жена Вив и косата на Хедър Греъм.
Вечерта, когато Антон се върна от тежък ден, след като отново бяха претърпели неуспех, изпита огромното облекчение да ме намери с блеснали очи и ентусиазирана и седна и изслуша всичко, което бях написала. Всяка следваща вечер му четях написаното през деня. Минаха почти осем седмици от започването до завършването и през последния ден, когато Мими беше излекувала всички злини на селото и трябваше да си тръгне, Антон попи една сълза и щастливо възкликна:
— Фантастична е! Толкова ми харесва. Ще стане бестселър.
— Ти харесваш всичко в мен, не си, така да се каже, безпристрастен.